“Анабел 2: Сътворението” – когато куклата убива, как зрителят потръпва
Единственият човек в България, който може да даде компетентно мнение по съществото на този филм е отец Гелеменов
Това е така, защото само той е свещеникът, който след съответното обучение в Германия става горд притежател на уникалната у нас официална диплома, в която е увековечено: „екзорсист“, което ще рече „професионален бесогон“. Основното съдържание на филма са козните на зъл дух, вселил се в безобидна играчка – ръчно изработена неповторима кукла. Така история ни разказва работният екип начело с режисьора Дейвид Сандбърг. Но и филмът “Анабел 2: Сътворението”, и сценарият имат интересна и обемиста предистория.
І. Името на куклата
Куклата, наречена Анабел, не е просто играчка. На съдбата е било угодно това име от собствено да се превърне в нарицателно. Днес така се наричат ръчно изработените кукли, които са детски играчки, направени от майстори, които са специализирани както в направата на телата и главите на такива кукли или от папие-маше (или от парцали), ръчно рисуване на лицата им, а така също и ушиване на дрехи и приготвяне на аксесоари за тях. Преди да бъдат измислени специализираните списания, хората, които се занимават с производството на модни дрехи са правили специални кукли, наречени Пандори. Обличали са ги по модата и са ги пращали на заинтересованите потребители.
Според древногръцката митология именно Пандора е било името на онази ожена, която отваря кутията, в която са скрити болести, неприятности и куп още гадости, предназначени от олимпийските богова да накажат човешкия род. Така че поверията за ужасите и неприятностите, скрити в тези кукли на са от вчера.
ІІ. Кратко напомняне за филмите, свързани с Анабел
Преди това трябва съвсем накратко на напомним значенията на термините сикуел и прикуел, които нямат български аналози. „Сикуел“ (на английски sequel [siːkwəl], от лат. Sequella – продължение, приложение) се нарича книга, филм или каквото и да е друго творческо произведение, което в сюжетно отношенише е продължение на друго произведение, а съответно „Прикуел“ (от английското (англ. prequel, е смес от приставки pre- (до) и sequel) – книга, филм или компютърна игра, в които нещата се случват преди времето на действието на по-рано създаденото произведение и са техни предшественици по вътрешна хронология. Тези, образно казано – „предшествия и следшествия“ водят началото си от киновселената на тайванско-американския режисьор Джеймс Уан, като началото е поставено с „Заклинанието“. Филмът неочаквано за жанра има успех и това налага второстепенните на пръв поглед герои, които участват в него, да се разрастнат до филм в две части, какъвто е случаят с героинята-кукла Анабел в „Анабел 2: Сътворение“.
ІІІ. За филма и съспенса в него
При започването режисьорът Дейвид Сандберг не бърза да плаши зрителя, а иска да създаде здравата предоснова, като напомни кои са героите, но не бърза да подскаже какво ги чака. Господин Самюъл Мълинс (в ролята виждаме Антъни Лапалия) е достопочтен майстор на ръчно изработвани кукли. Дъщеря му загива трагично, блъсната от автомобил и след нейната смърт той и съпругата му водят тих, скучен, уединен живот – направо не живот, а просто физическо вегетиране. Оттогава минават 12 години и той решава да вдъхне нов живот във обширния си и добре подреден дом като кани в него безплатно да се настанят и да живеят няколко момичета, които са сирачета, заедно със сестра Шарлот, която е тяхната възпитателка (прекрасно изиграна роля на Стефани Сигман). Картината е майсторски заснета, пейзажите и интериорите са отлично осветени и подробно предадени на екрана.
Повратната точка във филма настъпва, когато едно от момиченцата-сирачета – Джени намира в една от далечните и рядко посещавани стаи играчка – ръчно изработена кукла, облечена в бяла рокличка. След това сравнително развитие може да се каже, че сикуелът попада в добрите ръце на режисьора Сандберг, който вече е показал нивото на своето майсторство в хоръра „Не гасете светлината“ и той се заема да покаже на какво е способен на новата снимачна площадка.
Филмовата критика по света няма претенции към сплитането на сюжетната линия, понеже нейните основни направления на развитие са вече зададени
Кастингът е свършил възложената задача по подбора на актьорите с максимален успех. Творческите възможности на актьорите Антъни Лапаля и Миранда Ото са добре известни на киноманите. Детският състав също прекрасно се справя с ролите си – всяко от момиченцата си знае мястото и уверено изпълнява задачите, поставени от режисьора.
ІV. Зрителят с удоволствие трабва да изпитва страх
Важно е да се отбележи и това, че за „страховете“ и вниманието на зрителя, творческият екип се бори от самото начало на продукцията. Действието върви нагоре-надолу по синосуида – кълбата от съспенс са последвани от кратък отдих, в който са показани спокойни лирични отсъпления и отново идват ужаси диви. В сравнение с първата част на „Анабел: Раждането на злото“ тук очертанията на добре обмислена концепция за нагнетяване на съспенс се виждат ясно. Зрителят има възможност добре да се запознае с персонажите а първоначално страховете му са „приспани“от топлата цветна гама на лентата и плавните движения на камерата.
Диалозите се сменят с показването на потенциално плашещи обекти – грозно бостанско плашило, пресушен запустял кладенец, а зрителят вече предчувства опасността, понеже знае (още от драматургията на Чехов и пушката на стената), че тези неща не му ги показват току-така, а в тях има скрит смисъл. Когато настъпи време потребителят да бъде плашен, режисьорът го прави „като по учебник“: опасни бързи сенки и размити силуети се появяват най-неочаквано, тишината се бори с музиката, на фона на която се раздават остри скърцания на врати и прозорци, а такива неща като фотография със светещи очи, напомнят на българите колко плашеща може да бъде и статуята на Самуил.
Лошото в цялата тази работа е, че режисьорът загубва мярката
Чука с теслата на едно и също място и не забелязва, че пиронът на ужаса вече се е изкривил и не може да се забие повече никъде. След като публиката в киносалона е привикнал на този „атракцион на ужасите“ то за финалната разправия на злото с момичетата вече не му остават сили и краят се губи като вода в пясък.
Основното, което може да посочим е, че като жанрова специфика филмът е на висота с актьорска интепретация, художествен аудио-визуален ред и ползване на екстремните възможности на камерата. Като прикуел режисьорът трабва да не робува чак толкова на схемите, ползвани преди него.
***
Ех, хубаво би било да чуем по въпроса и отец Гелеменов, но той е зает да гони политически, а не филмови бесове.
д-р Юлиан Митев, изкуствовед