Пояси и пътища много, но за Китай съществува само един
Учудващо е, че Китай, страна в която за пръв път са били изобретени хартията и печатния стан, не ни запознават със своите древни графики, а се стремят да ни покажат онова, което ние и без това знаем като графика от „Епохата на застоя“
Националната художествена галерия (Двореца) – София, и Музеят на графиката в Гуанлан представят международната изложба „Един пояс, един път“ (графика). Откриване – на 01.09.2017, петък. Продължава до 15.10.2017 г.
В своето кратичко въвеждащо експозе към изложбата Президентът на Китайската национална художествена академия и директор на центъра за опазване на нематериалното културно наследство в Китай Лиан Джи тактично намеква, че корените на китайската графика трябва да се търсят още през 202 г. пр. Хр. при управлението на династията Хан, а след това скромно изброява пътя на нейното развитие: „Дзин (266 – 313 г. сл. Хр.), развива се по време на династиите Тан (618 – 907)“. Тук само ще вметнем, че през този период се появява и Българската държава. “Сун (960 – 1279) – продължава изброяването авторът – и достига своя връх при династиите Мин (1368 – 1644) и Цин (1614 – 1912) се отличава със значимото си представяне в забележителната традиционна китайска култура“– счита за необходимо да допълни авторът.
Експозицията бе подробно представена от Слава Иванова (пред микрофона) Директор на НХГ
Експозицията се откри от директорката на националната художествена галерия Слава Иванова, която разказа на зрителите за огромното културно значение, което има тази изложба нато мултинационално представяне на графиката, подбрана и подготвена да пътува по света от китайските учени, художници и специалисти, които не са жалили труда си да прегледат огромно количество от най-разнообразни графични листове, за да могат наред с китайските художници да представят и най-стойностните майстори от други страни, така че дори и на хората, които са далеч от изкуството да им станат ясни посланията, които носи тя, както и изобразителният потенциал, който се съдържа в нея.
Макар че това наистина е добър повод нашите политици да покажат своята компетентност при откриването не видяхме нито един техен представител – бил той или от управляващата коалиция, или пък от опозиционните, но парламентарно представени политически формации.
Експозицията бе подробно представена от Слава Иванова (пред микрофона) Директор на НХГ
Заслужава да се отбележи и това, че откриването стана в Златната зала, което също говори много за това какъв е статусът в музейно и галерийно отношение на тази изложба
За нас най-интересни са българските представители, които вземат участие в нея. Трябва да кажем, че всички те са били в Китай и са познати на тамошната публика, която е имала възможност и време да се запознае с техните произведения. В този смисъл изборът на българските имена съвсем не е случаен. Като представител на най-младата генерация съвременни български графици може да посочим Велико Маринчевски, който след завръщането си от Китай направи отлична изложба в галерия „Ракурси“, като там за пръв път българската публика се запозна с това, което той е направил в Китай. Графиките – на брой 2 се отличават с изисканост на линията, фантазия и подкупваща дълбочина на замисъла. Следващият художник към който насочваме поглед е Робърт Баръмов, който се похвали с постановката, че за да попаднеш на изложба в Националната галерия едно от необходимите условия е да бъдеш селектиран от чужденци.
Уанг Шиао (1986), Китай, „Преклонение пред рибата“, 2009, Релеф
Неговата графика, наименована „Автопортрет“ наистина показва сериозни психологически опити портретуването в българската графика да бъде извадено от орбитата на живописните влияния и да стане самостоятелен клон, твърдо използващ езика и възможностите на възможностите за тиражиране.
Международните изложби за графика у нас не се случват всеки ден и поради това си струват усилията тази изложба да бъде видяна
Особено добри са графиките на Димо Колибаров, с чието име се свързват успехите и обновяването на българската графика през последното десетилетие
Хубавото свойство на тази сборна изложба е, че могат да се сравняват автори, да се преценява как се разработва тематиката като се използват различни графични техники, да се оценят и постиженията на графичните школи не само от различни страни, но дори от различни континенти. Може да се каже, че в това отношение именно графиката със своето качество „мобилност“ позволява това да се направи успешно. Нещо, което също трябва да споменем е, че произведенията се съпровождат от сертификати за качество и оригиналност – практика, която според мен трябва да намери широко приложение, особено когато нашите частни галерии правят подобни изложби.
Уанг Ми (1983), Китай, „Благозвучие“, 2015, Ситопечат
Впечатлението, което оставя изложбата е, че българските любители на това винаги модерно и младо изкуство когато разглеждат представените експонати имат голямата възможност да направят своите верни изводи каде се ситуира българската графика в интернационалното семейство на това изкуство. д-р Юлиан Митев, изкуствовед
