Колекционерът на руско изкуство Роман Бабичев от ХХ век разказва пред TANR как върви подготовката за изложбата „Модернизъм без манифест“, която се открива в Московския музей за съвременно изкуство на 27 септември и работата над генералния каталог (каталог-резоне) на колекцията.

БИОГРАФИЯ
Роман Бабичев  – Колекционер на руско изкуство от ХХ век

Година и място на раждане: 1957 г., Прокопиевск
Образование: Московски институт за управление „С. Орджоникидзе“ (1979 г.)
Участие на картини от колекцията на  Романа Бабичева в изложби:
«В кръга на Малевич» (ГРМ, 2000 г.; ГТГ, 2001 г.);
«На бреговете на Нева». Живопис и графика  на ленинградски художнци 1920–1930-е години от московски частни колекции» (ГМИИ „Пушкин“, 2001 г.);
«Майстори от Съюза на руските художници. По случай 100-годишнината на дружеството. Живопис и графика от колекцията на ГМИИ „А.С.Пушкин“ и частни коллекци от Москва» (ГМИИ „Пушкин“, 2003 г.);
«Дружеството «Кръг на художниците» (ГРМ, 2007 г.);
«Борба за знамето. Советското изкуство между Троцки и Сталин. 1926–1936» (Новия Манеж, 2008 г.);
«К. Зефиров. Не мъртвата природа, а тихия живот». По случай 130-годишнината от рождението му» (ГТГ, 2011 г.);
«Квартира-музей» (ГМИИ „Пушкин“, 2014 г.)

Въпрос (В): Вашата колекция обхваща широк пласт от руското изкуство – като се започне от първите години на ХХ век и се стигне до 1980-те години. В същото време се чувства, че нейното смислово ядро  е изкуството, създавано през 1920 – 1930 година.

Отговор (О): Не съм съгласен с това, че моята колекция има само едно смислово ядро, но в действителност аз започнах в началото да колекционирам изкуството, създавано през 1920-1930 година като му отделях най-голямо внимание защото модернизмът е главното явление в световното изкуство през първата половина на ХХ век, а мен много ме интересуваше въпросът за участието на нашите <руските – бел. пр.> художници в този процес. Освен това създаването на произведения в модернистичен маниер е било затруднявано от съветския режим още в края на 20-те години и особено след 1932 година (тогава са били ликвидирани всички художествени дружества. – бел. на TANR). Критиката им е лепяла етикет „формалисти“ на най-добрите и интересни художници: Александър Лабас, Владимир Лебедев, Антонина Софронова и други, а след това към тези автори са били прилагани различни репресивни мерки – от ограничаване на участието в изложби, конкурси и държавни поръчки, които са били основни източници на средства за тяхното съществуване, до заточение и разстрел по лъжливи доноси и изфабрикувани обвинения (например Александър Древин, Николай Емелянов, Вера Ермолаева, Анатолий Микули). Но именно формалните търсения (търсенето на най-добрата форма за изразяване) на живописците и графиците, експресията, чистотата и енергията на цвета, интересните пространствени построения, изгодно отличават техните произведения от работата на художниците от „соцреалистическото“ направление.

(В) Във вашата колекция са представени произведенията на тези художници, които са се опитвали да сътрудничат с властта, както и на тези, които са се оказали „зад борда“. Иначе казано – важни са не идеологическите позиции на художника, а неговите художествени принципи?

(О) Не знам защо, но ми се струва, че работата не е в идеологическите позиции, а в степента на конформизъм. Голяма симпатия и интерес у мен са предизвиквали онези художници, които са съхранили привързаността си към модернизма. Разбира се – те са се пробвали да рисуват и „тематични“ картини, които отразяват особеностите на съветската действителност в техните работи на теми от индустриализацията, селското стопанство, спорта, покоряването на Севера. Получило се е това, което изкуствоведът Виктор Тупицин по-късно определя с термина „соцмодернизъм“ – изобразяване на социалистическото строителство с използване на формулите на модернизма. Тези работи тогава не са били нужни на никого, но затова пък днес към тях се проявява значителен интерес.

Аристарх Лентулов. „Алупка. Пейзаж с църква“ (фрагмент), 1916 г. Фото: архив на Роман Бабичев

(В) Между другото – терминът „модернизъм“ фигурира и в името на изложбата на произведения от вашата колекция, която ще се открие в края на септември <2017 г. – бел. пр.> в Московския музей на съвременното изкуство.

(О) Да, наистина изложбата се нарича „Модернизъм без манифест“. Работата се състои в това, че обемът на колекцията достигна до 4 хиляди експоната и аз замислих издаването на каталог-резоне (генерален каталог). Имах късмета да се срещна с кандидата на изкуствознанието Надя Плунгян, която предложи идеята и подбра авторския колектив от млади и нестандартно мислещи изкуствоведи и критици, в който освен нея влизат още Александра Селиванова, Мария Силина, Валентин Дяконов, Александра Струкова и Олга Давидова. В резултат на това сътрудничество в „Каталога“ се появиха забележителни статии, в които по нов начин се осветляват въпросите за руското изкуство и се поставят други акценти. Валентин Дяконов предложи много подходящо име за изданието, което след това даде името на изложбата – „Модернизъм без манифест“, от което се подразбира, че художниците през периода 1930–1950 г. не са могли да декларират своите идеи във вид на манифести, както това са правили техните предшественици. Почти всички автори на статии в каталога са и куратори на изложбата

(В) В колекцията на изложбата в ММОМА ще бъдат ли представени „соцмодернистични“ произведения?

(О) Изложбата е замислена в далеч по-голям мащаб, като нейната задача е да покаже изкуството от „модерна“ <понатие аналог на „сецесион“ у нас – бел. пр.> и «Съюз на руските художници» до 1970-1980 г. като завършваме с картините на Андрей Васнецòв и Дмитрий Краснопевцев. Но основният блок експонати е, разбира се, от 1920-1930 г.

Александър Осмеркин. „Автопортрет“ (фрагмент), 1941–1947 г. Фото: архив на Роман Бабичев

(В) Как се създаваше вашата колекция – къде и как вие намирахте и придобивахте произведения за нея?

(О) Аз започнах да колекционирам през 1992 г. и днес, с тази изложба и издаване на каталога, отбелязвам 25-та годишнина на своята творческа дейност. Не е нужно да се смеете – съставянето на добра колекция е наистина творчески акт, който изисква знания, очи и вкус, точност на концепцията, а също и безжалостно отношение към средните и неинтересни неща.

Соломон Шустър обичаше да цитира неизвестно от кого научения афоризъм, че ходът на една колекция е подобен на хода на ескадра, определя се от скоростта на най-бавния кораб и когато той потъне, ескадрата започва да се движи по-бързо. Когато разглеждаш нечия колекция се виждат и нейните слаби неща, които, ако се махнат, колекцията само ще спечели.

В света на събирачите на изкуство аз дойдох без никакъв опит, без да имам каквито и да било познати колекционери, или продавачи (дилъри) на изкуство. Ето защо аз избрах тактиката да събирам картини от наследниците на художниците, което се оказа, че по онова време е най-доброто решение: музеите вече бяха взели онова, което ги интересуваше, а колекционерите пък се интересуваха само от творчеството на дореволюционни автори. Много сбирки от 30-те години на ХХ век изглеждаха като непобутнати.

Моята събираческа дейност може условно да се раздели на 4 етапа: от 1992 до 1996 г. – московската живописна школа, включително нейното начало през ХХ век; от 1996 до 2001 г. – лененградското довоенно изкуство, а след това и скулптура. На мен ми провървя – аз започнах да събирам скулптура един от първите и сега имам към 500 експоната от гипс, керамика, дърво, метал, стъкло и порцелан. Много е сложно въобще да събираш съветска скулптура: тя не е била правена за частна употреба, а само по държавна поръчка за паркове, заводи, санаториуми, което предполага и нейните исполински размери. Подготвителните гипсови ескизи най-често са били унищожавани при смяната на собственика на ателието след неговата смърт, от този, който го наследява.

Последният етап е колекционирането на изкуство от втората половина на ХХ век. Тук моят подход е много селективен – предпочитам художници, пластически свързани с предишните части на колекцията ми: експресионисти (Павел Никонов), метафизици (Дмитрий Краснопевцев, Владимир Вейсберг), художници, които работят по нов начин с пространството (Андрей Васнецов, Николай Андронов). Събирането на работите на тези художници има маса плюсове. Вие може да си избирате картината, докато в галерията или на аукциона нямате тази възможност. Може да узнаете много нови неща от живота на художника, ако неговите наследници са на висотата му. Цената може да се отличава значително от тази на аукциона и то във ваша полза. И най-главният мометнт е този, че когато прегледате по няколко пъти към стотина картини на художника вие виждате и запомняте за цял живот как изглеждат оригиналните работи на художника – такива като какви платна, подрамници и гвоздеи е използвал самият той, какъв е почеркът му и с какъв цвят са нанесени надписите на гърба на картината, как работите му остаряват и увисват, характера на кракелюрите (мрежата от дребни пукнатини) и лющенето на боите от платното. Този опит е безценен за колекционера и експерта.

(В) Значи ли това, че най-голямото количество картини са били купени от семейството на даден художник?

(О) Мисля, че някъде към 95%. Аз посещавах и аукционите на руско изкуство, провеждани от Sotheby’s, Christie’s, MacDougall’s, Drouot, Bonhams, (Сотби, Кристи, Макдугъл, Дрюо, Бонам) и много рядко купувах по нещо, основното, което ме привличаше на тях, беше празничната атмосфера – събираха се все приятели и колеги. Обикновеният набор от картини и списък на автори на „Седмицата на руското изкуство“ в Лондон, не съвпада с посоките на моето колекционерство – като правило там се предлагат картини на руски художници емигранти. Много рядко, подобно на светкавици, могат да се появят картини на Казимир Малевич, Павел Филонов или Аристарх Лентулов, но тогава започва играта на „големите пари“.

(В) Как, условно казано, лондонските рекорди на цените, повлияха  на тези от вашия сегмент на вътрешния пазар?

(О) В началото на 90-те години на ХХ век след Перестройката и разпадането на Съюза <СССР – бел.пр.> икономическата ситуация в страната беше сложна, обеднялата партийна номенклатура и високопоставените научни работници се виждаха принудени да се разделят с колекциите си от произведения на изкуството. Много от наследниците на художниците се намираха в същото положение. В този момент цените не бяха високи. Според това как в Русия се създаваше класата на богаташите и колекционирането ставаше модна и престижна дейност, цените стремително започнаха да растат. Даже днес, независимо от кризата, цените на шедьоврите остават високи. Средните (като качество) картини губят от цената си. Сложно е точно да се каже с колко се увеличиха цените днес в сравнение с 1992 г., но аз мисля, че предмет на изкуството, който тогава струваше от $500 до $1 000, днес струва от $5 000  до $25 000. Този ръст се обяснява от низката първоначална стойност. Да, няма такъв случай, че музеен предмет да струва от $500 до $1 000! Това беше предизвикано от недомислиците в съветската икономика.

Александър Монин. „Физкултурата – залог за здраве“ (портрет на жената на художника – О. Н. Монина, фрагмент), 1929 г. Фото: архив на Роман Бабичев

(В) Вие с удоволствие давате неща от своята колекция при устройването на музейни изложби. Каво е според вас доброто управляване на една колекция?

(О) Да, това е нещо мното просто и се състои само от няколко правила.

Редовно попълване на сбирката (в съответствие с концепцията) а също така ревизия на нейното качество, която има за цел да „бракува“ слабите и дублиращите се работи. Фотографиране, описване и отчет с помощта на съвременна компютърна програма. Форматиране и структуриране на сбирката – нужно е добре да се разбира от какви части и блокове се състои тя, ясно да се знае техният състав и това ще покаже дали има нужда от нейното по-нататъшно развитие. Съхраняване, застраховане, при необходимост експертиза, атрибутиране, реставрация и оформяне за изложба. Популяризация на сбирката: предоставяне на отделни картини за тематични изложби, устройство на общи изложби на сбирката и публикация на произведенията в печатните издания. Научно изследване на събраното с цел да се установи неговата уникалност и новост, публикуване на статии и издаване на каталози. Най-накрая – анализ и преразглеждане на концепцията на сбирката с цел нейното усъвършенстване.

Меер Айзенштадт. „Посветено на Лукас Кранах, или Физкултура“ (фрагмент), 1929–1933 г. Фото: архив на Роман Бабичев

(В) А какво бихте искали да добавите в колекцията си?

(О) Искам да развия онази част от сбирката, която е свързана с последната третина на ХХ век и с днешния ден. Имам много планове, но ако ги разкрия тук, рискувам да привлека вниманието на конкурентите си. Също така продължавам да събирам експонати по всички други раздели от колекцията си, ако спомагат за нейното развитие. Вкъщи атмосферата е почти музейна: експозицията във всяка от стаите е внимателно обмислена, работите са разпределени по зали – по теми и в хронологичен ред

Интериор от дома на колекционера. По стените се виждат картини на художниците от ленинградската школа: Александър Русаков, Владимир Гринберг, Александър Ведерников, Татяна Купервасер. Фото: Олга Ахметиева

(В) Не се ли появява у вас амбиция или желание да създадете музей въз основа на своята колекция? Как виждате нейната по-нататъшна съдба?

(О) Наверно ще прозвучи нескромно, но аз пък ще ви попитам защо смятате, че това не е музей? Събрал съм картини от 400 автора, по-голямата част от които са представени в Държавната третяковска галерия и в Държавния руски музей, имам над 4 хиляди предмета, няколко монографични колекции, ретроспективно разкриващи творческия авторски път на Георги Рубльов, Фьодор Платонов, Александър Русаков, Андрей Кравченко, Александър Ведерников и други. Колекцията ми участва в изложбата „Квартира-музей“ в Държавния музей на изобразителното изкуство, посветена тъкмо на колекциите, които имат право да се нарекат музеи. Това пък, че няма помещение, което да е отворено за широката публика, не е проблем. У дома са идвали много изкуствоведи, галеристи, арт дилъри, колекционери, експерти и даже група сътрудници на музеи, студенти от Московския държавен университет и художествени вузове. При мен е лесно да дойде човек, но трябват добри препоръки. Като резюме ще кажа: колекцията живее своя пълнокръвеин живот и аз не смея да предсказвам по-нататъшната ѝ съдба.