„Блейд Рънър 2049“ – потенциална класика, която да гледате
„Блейд Рънър 2049“ е тук.
Когато прави филм Дени Вилньов е един от малкото световни режисьори, който не само снима блокбастър, но съумява да направи отг него „арт“ обект.
Пейзажът в неговата кинокартина „Бягащият по острието“ се превръща в нещо, което даже не се нуждае от присъствието на персонажи. Photo: Sony Pictures Releasing International
Героят на Райън Гослинг предполага, че знае кой е самият той. В джоба си има жетон на полицай от града на ангелите (Лос Анжелос), а върху жетона има гравиран инвентарен номер. Повече май не му трябва. Персонаж от ново поколение, който хладнокръвно издирва, преследва и наказва, дори унищожава онези екземпляри от предишните серии, които са непослушни и нехаят за реда и дисциплината. По-рано с подобна опсна и неприятна работа са се занимавали хората, но се оказва, че те имат и недостатъци, че са твърде емоционални и мекотели.
Такъв е дори Рик Декарт от класическия филм „Блейд Рънър“, сниман през 1982 г. Режисьорският монтаж на оригиналният филм обаче прави този въпрос дискусионен. Харисън Форд, когото виждаме да играе главната роля и постановчикът Ридли Скот така и не могат да се договорят през зцялото снимачно време по този въпрос. Скот подозира, че героят не е човек, а изкуствен двойник (репликант), докато Форд твърдо отстоява мнението, че това е човек, но май не е уверен в това на целите 100%.
В „Блейд Рънър“ махалото на спора се люшва в другата крайност
„Нужно е да имаш име. Какво ще кажеш, ако те нарека, Джо?“ – с този въпрос към героя на Гослинг се обръща единственото същество, към което той изпитва доверие, прерастгнало в истинска превързаност. Жената-холограма Джой, чиято роля е поверена на Ана де Апрмас, която той активира, след катто се завърне след тежко дежурство, за да може да чуе от нея „Мило, как си, как мина дежурството?“. Колко много радости има, ако те са изнесени извън тялото – няма нужда от прегръдки и целувки, отпада и подозрението за измяна.
Колкото и да са причудливи измененията на човечността в света на филма „Блейд Рънър 2049“ най-странното е еднаквото състояние както на тялото без душа, така и на душата без тяло. Но кото че ли тази чудатост се превръща в стройна тенденция, ако си спомним и паралелно анализираме сериалите „Извън границите“ и „Светът на Дивия Запад“, а също и филмите „Тя“ и „От машината“, заедно с римейка на „Призраци в броня“.
На пресконференция по случай представянето на филма режисьорът не разкрива големи подробности, но споделя каква е интригата, макар и в най-общ вид. Може би този филм ще се окаже своеобразна кибер-пънк версия на „Эдип“, а пък неговата история хората ще я разказват докато свят-светува. Киборги, репликанти, зомбита и други измишльотини внасят в тъкънта на историята свежи струи, но не изменят нищо от нейната същност.
Предисторията включва три късометражни филма, разказващи какво се случва между събитията в оригиналния филм и продължението
Първите две „късометражки“ са игрални, заснети са от сина на Ридли Скот – Люк Скот. Третият эфирлм, който се счита и за най-важният е дело на режисьора Сънаитиро Ватанабе, като съдържанието му е 15-минутно аниме, посветено на „Бунта на репликантите“, избухнал през 2022 година.
О друга страна интригата съвсем не е нито в повтарянето на „Едип“ или „Атни-едип“, а в това как режисьорът борави със стилистиката и особеностите на оригинала от 1982 г. с филм, считан за „златен еталон“ в класиката на жанра, който десетилетия наред вече предзадава визуалния каноничен аудио- и видеоред на поджанра „фантастичен ноар“, в който машинариите на свръхтехнологичното бъдеще са потънали в мрачната атмосфера на детективите от 40-те години на ХХ век.
Разбира се, че и тук дяволът се крие в подробностите – времето и климатът си остават същите както през 1982: безкрайни сиво-зелени дъждовни валежи, унили и дребни, но мокрещи до кости, от които се крият хората, обитаващи свръхнаселеният Лос Анжелос. На фасадите на небостаргачите има невиждани рекламни холограми, а по пътищата и площадите – кал, мръсотия, страх от затворено пространство и фантастично разнородна езикова гмеж. Дизайнът на полицейските автомобили остава инварианта, която не се променя по никакъв начин – дори по време на сън, който е по-реалистичен от действителността. Амбиентният саундтрак е също толкова завладяващ, колкото е и музикалната композиция на Вангелис в оригинала. Вилньов уважава класиката, но е далеч от мисълна да ѝ се подчинява или пък да я копира сляпо.
Спокойният темп на оригинала, дал основание на някои от критиците-шегаджии да прекръстят филма на „Пълзящият по острието“, тук е забавен още два пъти. Независимо от своеобразния тем майсторството на режисьора не се губи.
Дени Вилньов е в стихията си, когато трябва да ни покаже постапокалиптичните си видения, всевъзможни руини на величествени здания и съоръжения
Даже когато ни показва сметище, това не е просто „Йов на бунището“, а епична и саморастяща арт инсталация, която си съществува независимо какво правят другите – било то човеци или репликанти. Като гледаш тази импозантна картина, изпипана от снимачния колектив до невероятни детайли, забраваш всичко – и кой си, и къде си тръгнал, и какво правиш – също като главния герой на филма.
д-р Юлиан Митев, изкуствовед
