Рентегеновите снимки като громофонни плочи – спомени от епохата на застоя
ЕПОХАТА на застоя – времето, когато имаше дефицит на стоки и услуги
Този дефицит раждаше цензура
Цензурата пазеше от чуждото и вредното
Ако човек от своята родна страна отиде в друга и започне да влага пари в нейната икономика и да печели, това се приема с радост и се нарича „чуждестранни инвестиции“ и вече май не трогва никого. Когато обаче такъв човек дойде и купи артефакти от местния пазар и след това отново на местна сцена направи изложба с тях, хората се чудят как да нарекат това явление и даже пресата, традиционно фригидна към културни прояви, счита за нужно да отбележи този факт.
За такъв странен случай споменава и руската преса, начело с „Известия“. Това неординарно явление наистина е интересно и заслужава и ние да му отделим нужното внимание.
Утвърдена практика в това отношение е „държавна организация“, най-често от типа „министерство“ или „комитет“ за култура или изкуство на дадена страна да кани световно известен куратор да покаже изложба, която вече е обиколила света и вероятно, показана в приемащата страна, може да инкасира приходи.
Другият случай е този, в който двама типични англичани – музикантът Стивън Коутс и фотографът Пол Хартфийлд, в московския изложбен комплекщс, наречен „Гараж“ правят самостоятелно изложба като куратори, която наричат „Музика върху кости“. Експонати на тази изложба стават странни артефакти – произвеждани тайно от държавата СССР и нейната всевиждаща структура на вътрешни охранителни органи, от отделни хора „частни“ грамофонни плочи. Тези „самиздатски“ подобия на грамофонни плочи представляват ренгенови плаки, използвани или не, като в примитивни условия върху тях е записана западна, както се означаваше тогава „естрандна“ музика, а още и джаз – независимо „бял“ или „черен“. Както се казва: „Факт без прецедент“.
Фотографът Пол Хартфийлд, в търсене на интересен типаж, кой знае как, попада на един от многобройните Санкт Петербургски битаци.
В купчините „боклуци“, които обикновено се предлагат на подобни пазари, натренираното му око вижда нещо странно – да са рентгенови снимки, не са, защото са кръгли и са с дупка в средата. Да са грамофонни плочи – не са, защото са направени от проявени рентгенови плаки и по тях ясно си личат снимки на кости на китки на ръце, ребра, черепи. Съществото му на любопитен чужденец е възбудено до крайност и той предпазливо пита що за чудо са тези рентгенови снимки с нанесени върху тях звукови пътечки. Когато чува обяснението не вярва на ушите си, но пък пъргавият му ум веднага оценява историческия потенциал на тези неща.
Без колебание купува, едва ли не „на едро“, всички такива плочи, които в момента се предлагат там и те по-късно стават основа на изложбената колекция и полагат началото на проекта, наречен „X-Ray Audio“, който цели да запази тези остатъци от една заминала вече в небитието епоха и „империя“. Започва целенасочено да събира подобни „плочи“, да прави интервюта с хората, които са ги ползвали, създава кратък филм и радиопредавания за разпространението на западната музика в годините на студената война зад желязната завеса, пише книга на тази тема и последно – представя ги на изложба.
Главен герой тук става не толкова произведеното, колкото „производителите и създателите“ на тази индустрия
Те са двойни нарушители – от една страна нарушават авторските права на западните музиканти, но заради това никой не ги преследва. Гонени са по други две причини – от една страна са частни производители и тук нарушават всички закони за производство, от друга страна, това което произвеждат се окачествява като „идеологическа диверсия“, а в това отношение законите в социалистическия лагер, начело с СССР са изключително строги. Независимо от това, се намират хора, които правят записи на западна музика от радиото или ползват за основа контрабандно внесени плочи. След това в домашни условия на на примитивни, трофейни или самостоятелно конструирани декодери, тиражират забранената за слушане музика и местни бардове.
Плочите са едностранни, записът трае три минути, но независимо от всичко показват, че дори мощната тоталитарна система с нейната цензура не е в състояние окончателно да заглуши желанията на човека и уменията му да намира изход от най-нелепите забрани и да се противопоставя, според възможностите си, на абсурдни политически простотии. Тази изложба го демонстрира повече от ясно.