Изложбата на съвременна руска скулптура в Третяковската галерия – провал или триумф?!
СЪВРЕМЕННА СКУЛПТРУРА“ – Кое е интересно за твореца, кое за чиновника, кое за народа?
Скулптурният паметник – „машина“ за смисъл или „обект“ за събаряне?
„Паметникът“ – памет или бузумие?
Интериор от изложбата на съвременна руска скулптура в Третяковската галерия
Третяковската галерия представа 124 скулптури
Критиката намира, че много от тях са далеч по-интересни от съвременните паметници, с които кметовете на Москва осеяха съвременния град.
В Третяковската галерия от 1997 г., вече почти 20 години, не е имало скулптурна изложба и хората се питаха „Защо?“, а днес, когато такава изложба се откри не се питат, а виждат отговора и се ужасяват. Нима това е изкуството, ксоето боготвори човешкото тяло.
Хартиените обекти на Кирил Александров, неизвестно защо, също се броят за скулптура
Довежда го до монументални форми, превръща го в машина за смисъл покрай която само на определени дати поставяме цветя и венци? Тези или приблизително подобни въпроси си задават посетителите на Третяковската галерия, когато посетят изложбата „Съвременна скулптура“. Работата дори не е само в това, че скулптурата е или малко, или почти непопулярен жанр както сред специалистите, така и сред широката публика. Работата е още в това, че наред с майсторите на скулптурата, широката публика също е загубила чувството за ориентир, а съвременната изкуствоведска мисъл, било то в Русия, било в България, остава длъжник със своите обяснения, проучвания и интерпретации.
Трябва да се отдаде дължимото на руските колеги, които месеци преди това обхождат многобройните ателиета и упорито се вглеждат да намерят нещо достойно за показване, което да не напомня на извадените от нафталина и упорито натрапвани работи на Церетели.
Съчетанието на различни материали понякога е оправдание да се появи подобен артефакт
И слава богу – намерили са нещичко
Е, вярно е, че накрая зрителят е в правото да си мисли, че отново се е получило „от три бука, две вретена и то едното – наддадено“, но когато няма държавни поръчки или тук-таме има такава за накое семпло барелефче, напомнащо нашенските, шльопнати на фасадата на БАН, с тъга си мислиш за ония далечни времена на Вера Мухина и нейните, изчукани от стоманени листи, „Работник и Колхозничка“. Това иска чиновникът, това е мечтата му: „за два гроша скулптура, за пет гроша идеология“. Обикновеният зрител иска (както винаги) „да е красиво“, той, горкият, не знае, че съвременното изкуство не се вълнува от красотата – нея то я е дало под наем на дизайна.
Интериор от изложбата
Иначе каноните на жанра „обща изложба“ са спазени – процент млади и неизвестни, но подаващи надежди, процент стари и известни, за които вече губим надежда, представени са по възможност най-разнообразни материали – дърво и камък, метал и хартия и тук-там – пластмаса. Едно само не е представено – чувството за красота и благородство. Обикновеният местен зрител – възпитан и обучен в сферата на руското изкуство до передвижниците, а за западното изкуство – до импресионистите (с тъга си спомняме, че така беше и у нас допреди 20-тина години) търси да открие и да се опре на нещо познато – е, няма до го намери.
Най-добрият в този смисъл експонат – скулптурата „Заварчици“, чийто автор е Николай Силис, или пък фините, направени като по учебник, релефи на Андрей Красулин, наречени „Калиграфия“ остават някак си спаружени до украсените като папагали с ярки тропически краски експонати на млади колеги. Създава се впечатление и това, че по-старото поколение, което вече си е извоювало някакво, макар и минимално място под слънцето, експериментира повече и по-добре от младшите си колеги.
Като вземем предвид и това, че то волю или неволю – на попрището жизнено в средата – трябваше да се отказва от „принципите на социалистическия реализъм в изкуството“, нещата застават на мястото си
Дори такива находки като проекта за „Паметник на Дмитрий Александрович Пригов“ на Елена Мунц не спасява положението и то не защото една птичка пролет не прави, а защото положението е неспасяемо.
Провал или успех е тази изложба. Нашият отговор е „Успех“ и то не заради „гениалните експоната“, а заради честността да се покаже, че такива засега няма, че независимо от тяхната липса, скулптурата си остава ако не „машина“, то поне „механизъм“ за смисъл, а не „обект“ за събаряне и чиновническо издевателство над народа.
(д-р Юлиан Митев, изкуствовед)
