Визуалните бележки за „Великата и проклетата Октомврийска революция“ -погледът на ИСИ-София
Институтът за съвременно изкуство (ИСИ) и неговият директор – изкуствоведката Яра Бубнова, бяха единствените, които отделиха внимание на събитието, което преди 100 години, през 1917, разтърси света – това, което първоначално се наричаше „болшевишки преврат“, а по-късно сталинската митологизация нарече „революция“, утвърдило се след това със съкращението ВОСР – Велика октомврийска социалистическа революция.
В пълна тъмнина и на фона на звука от 9 видеоарта, кураторът на изложбата Яра Бубнова сподели със зрителите своите възгледи за „Великата и проклетата…“ а също и за експонатие, които я олицетворяват
В България ИСИ отбеляза тоя факт със скоромна по обем, но знаменателна по същество изложба, наречена „Великата и проклета Октомврийска революция (визуални бележки)“
Още тук трябва да посочим, че заглавието, наред с представените експонати е много добре подбрано, независимо от това, че тези две прилагателни могат спокойно да се поставят към всяка една революция, независимо дали тя е извършена в Русия, Франция, Мексико или където и да е на друго място по света, тъй като няма революция, която на не е „изяла децата си“.
Зрителите, които присъстваха на откриването с огромен интерес изгладаха визуалните бележки, представени с 1 черно-бял ням филм и 9 съвременни видеоарта
Проектът, посветен на тази революция, който се откри на 8 септември, може да определим като многослойна торта. Основният блат на тази торта е филмът „Октомври“, с режисьор Сергей Айзенщайн, оператор Едуард Тисе и композитори Едмунд Майзел и Дмитрий Шостакович, с хронометраж 1 час и 44 минути. Този, който посети изложбатга спокойно може да каже, че е гледал един от майсторски направените неми филми за ревовлюцията. Няма да се спираме повече на него, защото като класическо кинотворчество, той се изучава, наред с „Броненосецът Потьомкин“, достатъчно подробно във всички киноакадемии.
Ще се спрем на черешката на тортата, като за наша изненада се оказа, че тя не е една, а две
Фрейм (кадър) от филма на Айзенщайн „Октомври“
Първата от тях е видеоартът „Ленин и девойката“ (2003 г.) на Магда Тотова. Хронометражът му е само 2 минути и 34 секунди през които девойката, представена в едър план със своята лява ръка и частично – ляв профил, демонстрира своята любов към „вожда и учителя“ така, че човек забрава, че и в действителност това е била любовта към него и на Александра Колонтай, за ужас на баба Крупска – неговата законна половинка. Ръката на младото момиче докосва и гали гипсовата глава на Ленин с такава нежност и умиление, че на зрителя му се струва, че след малко главата ще почне да се разтапя.
Филмът на Айзенщайн „Октомври“ може да се каже, че бе блатът, ако си представивм, че такава изложба би могла да бъде метафоризирана като сладкарско изделие
Но и това е малко, момичето започва с жар да целува главата, устните му се притискат към петнистия гипс с някакъв луд екстаз, но това не е достатъчно. То започва да гризе гипса сякаш иска на всяка цена да го изяде. Чувството, че след малко зрителят ще стане свидетел на някаква „антропофагия“ е и най-фройдисткият модел на „Великата“ – велика не заради друго, а защото митът за нейната историчска роля , остана неразвенчан до край и днес.
Втората черешка на тортата по своята макабричност не отстъпва на първата
Девет видеоарта предстгавиха с голяма пълнота визуалния ред, който бе изградил екипът на изложбата
Това е видеоартът на Анна Артакер „48 глави от музея на Меркуров“ (16 мм на DVD, хронометраж 4 минути и 14 секунди). Пред очите на зрителя преминава огромна серия от посмъртни маски, снети от реални хора, участвали по един или друг начин в това дело. Виждаме тези маски в странен ракурс и чено бял цвят като паноптикум на ужасите и атракционн на победата на мъртвото над живото – една безкрайна редица от имена, по-известните от които са чичко Ленин и баба Крупска, Дзержински и Клара Цеткин, Маяковски и Георги Димитров.
Фрейм от видеоарта на Магда Тотова „Ленин и девойката“ (2003)
Има и други имена, но смятам, че и тези биха били достатъчни, ще допълним само, че Меркулов извършва тази, с позволение, „художествена посмъртна скулптура“ като се почне от 1907 и до 1940 г. – представете си колко „материал“ се е натрупал. Артакер и показва само маски – спокойни изопнати лица, странно присвити устни, затворени клепачи, а също и примиряващата ги анонимност на видеореда. Както пише кураторката на изложбата Я. Бубнова: „…мъртвите, дори и да са били героизирани, са мъртви и сега са в музей“.
Останалите 7 видеоарта са посветени на това, как живите почитат паметта на мъртвите, като се правят възпоменания предимно за убитите и невинните жертви. А веселата нота на „Великата“ е посветена на великото махане на паметниците на Ленин и преди всичко на тези, които бяха поставени в Прибалтийските републики.
След великото слагане, последва не по-малко великото махане, включително и в София, на „тези“ паметници (барабар с много други)
Похвално е също така възпоменанието за този факт да бъде поднесено като визуални бележки
Това има преимуществото пред текста защото тези визуални бележки, които се представят на изложбата изразяват не само идеята за дуалност на бинтието, за вечната борба между доброто и злото, в което те исторически сменят местата си, но и за това, че визуалната информация не може да бъде заменена, а само допълнена от другите. Ако не искаме трагедията да се повтаря вероятно трябва да дърлжим в съзнанието си и нейните зрими образи – изложбата е ценна и ни помага именно с това.
И живите скърбят за жертвите на революцията
д-р Юлиан Митев, изкуствовед
