Изгубени в превода? Не- в пейзажа в изложбата на Милко Божков
Оказва се, независимо от това, че днес разполагаме с все повече и по-мощни средства да се справим с опасностите, то и сега има рискове или да се загубим, или пък да загубим нещо – например пейзажа, както това ни показва в своята изложба Милко Божков. Макар, че човек е измислил много начини за своето предпазване от изгубване, то последното в изкуството често се случва. Като то – особено филмовото – редовно паразитира върху тази тема. В живописта (особено българската) подобна опасност май няма. Нашите майстори на четката и палитрата здраво са стъпили на земята. Но не съвсем.
Милко Божков ни предлага своя оригинален по форма и отлично защитен като живопис възглед, свързан с изгубването – това личи и от заглавието на неговата изложба „Изгубен пейзаж“, която художникът разгръща в галерия „Арте“. Експозицията се състои от две, идейно свързани, но формално отличаващи се една от друга части – първата, когато художникът обхваща нещо, което може да определим като „класически“ (по дух) пейзаж, като изважда от него за отделно изследване-изобразяване оня елемент, който най-лесно може да се изгуби или унищожи, като при това отчеленяване формално той следва логиката на натурата.
Показва ни как става това, като демонстрира пред нас уменията на художника-пейзажист за изтънчените и задълбочени наблюдения над отделните елементи, които помагат или – напротив! – пречат за скириването, респективно изгубването на отделните елементи или цели участъци от пейзажа. Използва се третирането им с друг цвят, покриването им с дърво или петно. Зрителите са подпомогнати от художника, но своите открития и „откриване“ на скритото или „намиране“ на изгубеното, трябва да направят сами. Възможността зрителят да има право на избор е едно от големите достойнства на представената живопис.
В случая на „изгубване“ майсторът на палитрата е безкрайно, удивително изобретателен, когато трябва да покаже състоянието на изобразеното
Ние виждаме както отгделни негови страни, така и общата му характеристика, подчертана с цвят и перспективни съкращения. Умението тук е двустранно – крие се във финият възможен и претеглен баланс на „скрито и открито“, както и този, който е съотнесен част и цяло, към остатъците от разрушеното.
Втората част на изложбата е вглеждането в детайла – намирането му и успешното му отчленяване както от реалния, така и от изобразителния субстрат за да може детайлът не само да придобие име, но и да заживее своя самостоятелен живот, преди отново да бъде спрегнат с цялото. Оказва се, че тук ролята на мимезиса е още по-голяма, отколкото при предаването на впечатленията от пейзажната цялост. Тук общата характеристика на предмета се превръща в „детайлна“ и конкретна – цвят, форма, големина, съотношение са ясно предадени и зрителят, който ги вижда , остава с впечатление, че се е докоснал до ценни находки.
Вглеждането на Милко Божков в детайла има и своите особености
Първата особеносте, че доколкото детайлът вече е „откъснат“ о цялото, той трябва да бъде самодостатъчна вещ за да бъде разбираем. Втората е, че трябва да бъдат загатнати цяла гама от черти – при това характерни черти, тези, които са собствено негови и тези, които са и на него и на целостта. По друг начин казано любопитно е да се види по какъв начин художникът с помощтта решава философските въпроси за родовите черти и видовите отличия, усложнени от това кое да представи като съотношение между качество, количество и мяра, с които е определен този и само този, избран от художника, детайл.
Милко Божков в своята изложба отива още по-далеч като ни показва как детайлът взаимодейства с основата, върху която е положен. Оказва се, че трудността, която съществува – пейзажът да бъде окончателно изгубен е тънко почувствана от художника и той умело се спира на границата, като представя своите художествени инвенции там, където зрителят вижда целостта на пейзажа, но все още не се е изгубил в детайла.
д-р Юлиан Митев, изкуствовед
