Фотографиите на Едуард Къртис са единствените визуални спомени за над 80 индиански племена
Едуард Къртис решава да напусне училище още в шести клас, за да преследва мечтата си. Вместо да учи, той решил да измайстори и построи своя собствена камера. От този момент нататък фотографията се превръща в страстта на живота му. Роденият в Уисконсин бъдещ фотограф винаги е бил очарован от местната американска култура, която предшества пристигането на европейците на континента. Едуард Къртис решава да посвети кариерата си на документирането на живота на индианците. Той прекарва много години в описването на устната им история. Заедно с наблюденията и записките си, Къртис прави също множество записи на музиката на местните племена, техните истории и заснема хиляди фотографии.

Автопортрет на Едуард С. Къртис
Етнографските записи на Къртис са единственият наличен източник за много от традиционните общества и култури в Северна Америка. Неговата работа е съществена част от много колекции на университети и институции, а оригиналите на фотографиите му са продадени на търгове, като през 1972 г. цял комплект от оригинали е бил продаден за 20 000 долара. През 1977 г. друг комплект е продаден за 60 500 долара.
През 1885 г. 17-годишният Къртис става стажант-фотограф в Минесота
Две години по-късно семейството му се премества в Сиатъл, където се сдобива с нова камера и си партнира с Расмус Роти, с когото заедно плащат наем на фотографско студио. След шест месеца обаче Къртис открил друг партньор – Томас Гъптил, и заедно създавали ново частно студио, наречено “Къртис и Гъптил – фотография и проявители”.

Президентът Теодор Рузвелт, заснет от Едуард С. Къртис
Той направил първия си портрет на представител на местното население на САЩ през 1895 г.
Това е снимка на принцеса Анджелийн, известна още като Кикисоблу – дъщеря на главниящт вощ на племето Сукуамиш. Три години по-късно Националното фотографско дружество представя три от снимките на Къртис, две от които са изображения на принцеса Анджелийн, “The Clam Digger” и “The Mussel Gatherer”. Едуард Къртис печели златния медал и няколко допълнителни отличия по време на изложбата.
През същата година – 1898 г., докато бил на фотографска експедиция в националния парк Рейниър във Вашингтон, Къртис има интересна среща с група учени, които търсели насоки за започнатия от тях вече етнографски проект. Той им помага и постепенно се сприятелява с един от тях – Джордж Бърд Гринъл – антрополог и историк, който впоследствие посвещава кариерата си на изучаване на индианските народи. В резултат на това приятелство, през следващата година Къртис става член на експедицията Harriman Alaska като неин официален фотограф.
Имайки предвид липсата на задълбочено официално образование, Къртис решава да компенсира тази липса, присъствайки на своеобразните лекции и уроци, които са били преподавани на кораба всяка вечер по време на пътуването. Впечатлен и заинтересован от работата на Къртис, през 1900 г. Джордж Бърд Гринъл го кани да се присъедини към експедиция в Монтана, където ще има възможността да направи серия фотографии на членове на индианския народ Блекфут.
През 1906 г. Къртис получава огромната за онзи момент сума от 75 000 долара от богатия и влиятелен банкер Джей Пи Морган
Средствата са отпуснати, за да заснеме няколко фотографски поредици на местните индиански племена . Макар че сумата звучи наистина впечатляващо и сякаш невъзможни за изхарчване, парите е трябвало да покрият 20-годишен проект, по време на чието осъществяване фотографът нямало да получава никаква допълнителна заплата, като е бил длъжен да създаден минимум 25 фотографски проекта и 500 оригинални принтирани фотографски пана.
Въодушевен за възможността да посвети кариерата си на проекта, Къртис осигурява допълнително финансиране и наема няколко човека, които да му помагат в процеса на създаване на тази фотографска антология на културата на индианските племена. Един от неговите нови колеги бил Уилям Е. Майърс – бивш журналист, който през последните години работил върху активното записване на езиците на индианците, които не били развили писменост. Друг член на екипа му е бил Фредерик Уеб Ходж – известен антрополог, който преди да започне работа по проекта на Къртис много години бил изследвал индианските народи на американския югозапад.
Целият екип станал известен с новия си и нетипичен за белите хора маниер на работа с индианците – всички работили с голямa страст, отдаденост и уважение към местните култури. Идеята на Къртис била не само да снима, но да изгради колкото се може по-богат архив на традиционния живот на местните племена. Той вярвал, че културата и животът на тези велики хора е трябвало да бъдат изследвани, защото в противен случай възможността да научим повече за техния бит, култура и традиции щяла да бъде изгубена завинаги. За съжаление, той бил прав във вижданията си.
Освен 222 фотографски поредици, които е създал, Къртис е направил 40 000 снимки на членовете на повече от 80 племена
Той записва историята им, описва церемониите, обичаите, развлекателните дейности, дрехите, жилищата и традиционните им храни. На над 10 000 восъчни цилиндри са записани няколко местни езика, които са вече изцяло изгубени . В повечето случаи документите и архивите, които той е създал са единствената писмена история за тези племената, с която разполагаме.
През 1973 г. работата на Къртис е изложена по време на фестивала Rencontres d’Arles във Франция.
По време на работата си в терен през 1906 г. Къртис използва и видеокамери, с които записва фима “Северноамериканския индианец”. През 1910 г. той си сътрудничи с антрополога Джордж Хънт, макар че обширната им работа с племето Квакиутл остава непубликувана. Две години по-късно обаче – през 1912 г. Къртис създава филм за племето и за района Queen Charlotte Strait в Канада. Във филма “Земята на ловците на глави” за първи е изградена история, която се базира изцяло на местни северноамериканци. Филмът е, разбира се, ням, като музиката е създадена от композитора Джон Дж. Бреъм и въпреки че беше филмът постига сериозен успех сред критици и за него се появяват множество позитивни статии в американската преса, “Земята на ловците на глави” успява да спечели едва 3 269 долара.
През 1892 г. Къртис се жени за Клара Дж. Филипс. Заедно двамата има четири деца
По време на работа си върху проекта “Северноамериканския индиец”, която според негови приятели и колеги се превръща в мания, той отсъства от дома си в продължение на почти една година. През това време съпругата му Клара ръководи все още съществуващото фотографско студио и се грижи за децата. Тези проблеми и постоянни пътувания довеждат до отчуждение между двамата съпрузи и тя подава молба за развод през 1916 г. Според подписаното от двамата споразумение, Клара получила фотографското студио и всички оригинални негативи на снимките на Къртис. Подкрепен от дъщеря си Бет, Къртис унищожава всички оригинални негативи, които има, преди те да станат собственост на вече бившата му съпруга.
Заедно дъщеря си, Къртис заминава за Лос Анджелис, където открива ново студио през 1922 г. В онези години, поради финансовия колапс, който преживява покрай развода си, той отчаян за пари и започва работа като помощник-оператор на Сесил Демил. Макар че не е включен във финалните надписи, през 1923 г. става помощник-оператор при заснемането на легендарния филм “Десетте божи заповеди”. През 1924 г. той продава за скромна сумата правата на филма си “Земята на ловците на глави” на Американския природонаучен музей. През 1928 г. той продава и последна ценност, която притежава – правата върху проекта си “Северноамериканския индианец” на Джей Пи Морган-младши.
За огромно съжаление, Едуард Къртис никога не успява да се завърне върху проекта на своя живот и докрая на дните си работи по малки проекти, от които изкарва суми, с които да преживява. Умира след като получава сърдечен удар на 84-годишна възраст. Почива в дома на дъщеря си, където живее.
В продължение на няколко десетилетия трудът му е забравен и неизвестен за широката общественост
Интересът към неговата работа обаче е възстановен през 70-те години, когато са организирани няколко мащабни проекта и изложби с негови творби. Някои от тях са представени в Калифорнийския университет, Музея на изкуствата във Филаделфия и Библиотеката и музей “Морган”.
Макар че не успява да завърши проекта си напълно, спрямо собствените си представи, Едуард Къртис остава в историята като създателят на най-пълния архив за живота, традициите, историята и бита на индианските племена, които скоро след неговите изследвания започват да изчезват едно по едно, а само по-малко от половин век по-късно цялото културно наследство на стотици племена, които са живели в Северна Америка в продължение на хилядолетия, е безвъзвратно изгубено.
Благодарение на Едуард Къртис ние знаем как са изглеждали тези хора и неговите безсмъртни фотографии остават нашата единствена връзка с тези отдавна изчезнали личности, култури и племена.