Милосърдие към какво и кого?

Остава ли Залцбургският фестивал верен на себе си?

Трябва ли и музикалното изкуство да бъде натикано в клетката на политкоректността?

Какво иска да ни каже творецът, който мрази скуката?

Пъстрата тълпа от бежанци, търсеща своето човешкщо спасение е основният участник в постановката „Милосърдието на Тит“ (или как изглежда то в наши дни)

Малко е да се каже, че меломаните от цял свят обожават Залцбургския музикален фестивал

Присъствието в концертната зала се се счита своеобразен сертификат за интелектуалност и перфидно увлечение към нещо, за което дълго и целенасочено трябва да си възпитаван и обучаван, за да го обикнеш. Едно от малкото такива неща в Европа е Залцбургският фестивал. Той и тази година остана верен на себе си – както с мъртвото вълнение на потушените в зародиш скандали, така и с гръмките успехи на ония, които за пръв път участват в него като изпълнители. Неочакван, но затова пък заслужен успех бяха многобройните овации на изтънчената публика към изпълненията под ръководството на Теодор Куртензис и неговата Music Aeterna в спектакъла на Питър Селарис.

Темата за толерантността и равноправието е показана с всички възможни средства (и дори расови признаци)

Но да започнем по ред. Артистичният директор на фестивала Маркус Хинтерхойзер, постъпи смело, но спечели, след като покани за участие Т. Куртензис с неговия хор и оркестър Music Aeterna и музикалните критици от цял свят, които следиха фестивалната програма са единодушни , че това е нов, напълно неочакван завой в понятията за съвременен фестивал. Основният знак за този завой бе триумфалното завръщане на Питър Селарис, който при първото свое появяване през миналия век – 1992 г. постави епохалното за ония времена представление „Франциск Асизки“ от Месиан, за който всички ония, които тогава са го гледали и днес не могат да си спомнят без потръпване. Появяването на никому неизвестен диригент от такава слабо позната на световната оперна карта точка като град Перм се превърна в наистина гръмка и напълно неочаквана, но пък заслужена сензация. Още по-ценно и за изпълнители, и за слушатели бе това, че Питер Селарис и този път надскочи себе си с работата по режисирането на постановката „Милосърдието на Тит“, нещо, което безусловно ще накара и днешните зрители и критици да потръпнат.

Първото е, че постановката отново е без аналог по отношение на изпълнителския състав, а второто е огромната доза макабричност, с която е заредена

По-простичко казано – основното в нея е темата за смъртта. В постановката, която се разгръща на сцената на Фелзенрайтшуле, превърната в пустия, не липсват декорации, но те сякаш са невидими. По-скоро не са декорации, а странни сценични съоръжения,  които първоначално трудно може да се определи дали помагат или пречат на развитието на спектакъла. Това са от една страна витрини, подобни на гигантски тонколони, от друга – колони, разбити от снаряди, почернели от дим.

Дали смъртта може да ни накара да бъдем милосърдни? Хубавото на операта е, че ни е накарала да си зададем този въпрос

С една дума – сцената, наравно с артистите, но и независимо от тях, живее свой собствен живот. Ражда се, умира – колоните ту се появяват, ту се скриват, светлинните картини се променят многократно и ускоряват действието с претенция да са равноправен участник в него – с една дума и сценографа Ципин, и режисьорът Селарис се надпреварват в остроумие по оформянето на всички съставки на оперната постановка. Ключът към успеха обаче е в ръцете на диригента Куртензис, а с него той пък успява да отключи сърцата на зрителите. Както се полага на класическа опера, поставена в днешния ден – всичко в нея е обърнато надолу с главата, а основното е противопоставянето между стерилното благополучие на Запада и запаления пожар и чисто човешката трагедия на Близкия Изток.

Режисьорът възсяда и добре обяздва темата за толерантността, общочовешките ценности, отношенията свой-чужд

Като точно този пункт – чуждият, който иска да стане свой, е червената нишка, върху която е навързано цялото действие в „Милосърдието на Тит“. Милосърдието на древноримския император Тит, пренесено в наши дни е парадоксално, неочаквано и немотивирано. Селарис заостря тази част от сюжета максимално. В неговия спектакъл дори за милосърдният Тит няма спасение и както става днес, той умира от куршум, но изстрелът, отправил този куршум, е даден от неговия ученик Сесто, който той отделя от тълпата бежанци, дава му дом и спокойствие.

Като талантлив режисьор Селарис умее да доведе драматичните моменти до техния логичен завършек

Някак си неубедително звучат тези призиви от днешната сцена, но няма какво да възразим – животът подкрепя фактологията на сценичното действие.  Прочели сме историческите уроци, но не сме ги научили. Защо? Защото тайно сме се надявали, че това не се отнася за нас. Темата за смъртта също е засилена и доведена до възможните логични граници на зрителска търпимост – партитурата е допълнена с онова, което геният на Моцарт може да напише за смъртта с ноти.

Да, изкуството дава уроци, но ние сме тези, които трябва да ги научат

В музикалната тъкан на постановката органично звучат както „Адажио и Фуга“, така и фрагменти от „Масонската траурна музика“, а като допълнение до-минорната му меса. Това позволява и на певците, и на музикантите да проявят горните регистри на таланта си, максимално да се отдадат на изкуството, така че станалата на крака и аплодираща зала да бъде достойният завършек на предупреждението, че историческите уроци на времето се отнасят за всеки един от нас без изключение.

Всички са под прицела на автомата, но малцина го осъзнават