В навечерието на откриването на „Колекция Вежди Рашидов“ – един откровен разговор за изкуството със скулптора

Не обичам имитации и клишета. Ето защо да се срещнеш с личност като Вежди Рашидов е много сложна журналистическа задача за всеки журналист, който иска да види зад популярния образ на твореца – онова зрънцето, от което всичко е тръгнало и покълнало.  

Вижте едно откровено интервю с Вежди Рашидов на Силвия Чалъкова за изкуството, за силното желание да бъдеш, без да имитираш, за любовта, за силата да преминеш отвъд границите не на България, а на собствените си комплекси.

Навръх рождения си ден откривате изложба с ваша колекция от картини на известни и не толкова известни художници. Какво е обединяващото в тези произведения?

Обединяващото във всяко произведение е контактът с хората. То няма друго какво да ги обедини, защото всички са на различни автори, всеки е в своя свят. А онова, което е хубавото е, че картината като че ли става една игра за определена каста интелигентни хора. Може би една от най-благородните игри. И пристрастяването към тях води до изграждане на усещане, че паметта на човечеството продължава. И затова казваме, че изкуството е вечно, защото човекът е тленен и когато той си отиде, остават имената на големите автори и техните произведения.

Картината какво е? Картината е документ на времето, послание във времето, естетика във времето. Картината е документалистика на времето. Благодарение на старите портрети или старите пейзажи, ние знаем как е изглеждал светът или образът. Така че то не е само предназначението да е украса. Не винаги голямото изкуство е много красиво. Изкуството понякога е сериозна съдба, в него има и драми, има и весели неща, има и бездарие в опитите да се прави изкуство. Но то е съдба основно.

Картините от тази изложба са плод на ваш избор.

Те са плод на моето заиграване. На моята любов към бит пазарите и антикварните магазини или по-скоро отношението ми към историята. Имам отношение към миналото. Давам си сметка, че без минало няма бъдеще. Така че те са една моя закачка. Всеки човек има някаква закачка, някакво хоби и винаги съм казвал, че хората инвестират в много неща. Едни инвестират в гладиаторски битки, други инвестират в духовност.

Тези, които са в духовността, като Медичи, остават в историята. Не че по времето на Медичи не е имало други много богати хора. Както братята Евлоги и Христо Георгиеви, ако не бяха инвестирали в университета, днес нямаше да им седят паметниците отпред. И както всяка система събаря своите предишни паметници, може би нямаше да ги има. Но тъй като те са инвестирали точно в духовната сфера, тези паметници, за разлика от политическите, винаги ще бъдат там. И то с голямата признателност на хората. Така че посоката е важна.

Защо избрахте Вашия празник, за да представите чужди творби?

Чужди творби – какво значи? Ние няма да се държим като арменците, които знаем, че са много стиснати. Арменците не обичат един спорт – това е баскетболът, защото трябва да вкарват топката в чуждия кош.

И мои творби ще бъдат показани, но аз като човек, който прави изкуство, най-естествено е да имам занимания, свързани с изкуство. Моето хоби, моята страст стана така, че се превърна в живота ми от една случайна страст в моя съдба и така 45 години.

Има ли уникални творби на тази изложба, които не са виждани никога от публиката?

Те всичките не са виждани от публиката. И аз така, радвайки се вкъщи на тези произведения, минали една част от тях през битаците, събирани от там в окаяно състояние, а после минали през реставрация, консервация и хубаво рамкиране, ми доставяше удоволствие, че аз като художник съм дал втори живот на едни много стари произведения и стари майстори, което за мен е много приятен момент.

Сред авторите на картините има ли известни имена?

Има добри майстори. Всичко това е много професионално направено. За една част от тях се знае от кои школи са или държави. Но немалка част нямат подписи и авторите са безименни, неизвестни, но големи майстори. Защото с колекцията човек не бива само да се хвали като сноб само с това, което е много познато.

Има много автори, които не ги знаем, но те с нищо не отстъпват пред големите имена, установени като мода. Така че за мен е важно да е добра живопис, добра картина и след това вече има някакво значение името на твореца. Разбира се, ако се казва Рембранд, още по-добре. Ако се казва Дюрер, е още по-добре. Рубенс, ако се казва, пак е добре. Ако картината е много добра, изобщо е най-добре.

В тази изложба има ли ги тези имена?

Има няколко творби, да, на добри имена. Има Рембранд, Дюрер, от школата на Рубенс има малко.

Вие колекционер ли сте по душа?

Не, моето е по-скоро заиграване и затова за първи път го показвам, защото реших да уважа рождения си ден. Винаги на рождения си ден аз правя една своя изложба. Тази изложба е нещо много лично, което аз нося като емоционалност – да събирам стари, добри картини.  Тоест без претенции да бъда колекционер, да покажа нещо, което харесвам да гледам.

Изкуството ли е най-хубавият подарък, който може да получите за рождения си ден?

Изкуството е моят живот, в крайна сметка. Аз не знам дали ми е подарък, но ми е съдба. С това нещо съм изхранвал семейството си, с това нещо направих името си, с това нещо живея, това нещо е част от мен вече и то е целият ми живот.

Някога изкуството ли ви избра?

Това е много по-сложно. В живота има случайности, които стават пътеводител и стават целия ти живот. Възможно е да е било случайност, не знам. Нещо се случи и така стана. Дори не го анализирам. Човек се влюбва в нещо, харесва нещо и ако има амбиции да развие себе си в това нещо, той става добър. И винаги съм казвал, че човек трябва да се опита в това, което прави, да е много добър и силно да го желае.

Ако реално погледнем, един Пиер Карден, ми идва наум, е най-обикновен шивач. Шие вратовръзки, ризи, гащи, чорапи. Но е най-добрият на света. Това вече значи нещо. Или един от най-добрите на света. Тогава вече обикновеното понятие добива друг смисъл, остойностява човека. Така че – има много бояджии, но когато си най-добър от бояджиите, ставаш добър художник. Така гледам на нещата, защото те са земни. Важното е много силно да го желаеш.

Кой е най-силният ви детски спомен?

Е, те са много, аз съм бил беладжия. Не че на старини съм много спокоен. Като дете не съм осъзнавал, че искам да стана художник. Всички бели са ми много симпатични. Като всички деца, играех на чилик, регистриран съм на 12 години в МВР, че съм откраднал заек, като „крадец”. Ей, такива интересни неща са ми се случвали. Бях си взел едно зайче и като пасеше пред вкъщи, дойдоха да си го искат. И така са ме регистрирали и като „крадец”.

Но това е било кражба от любов?

Не съм си давал сметка, че го крада. Аз само съм пожелал силно да го имам.

И със скулптурата ли беше по същия начин: пожелахте много силно да я имате?

Е, да, аз имах сериозни комплекси като дете. Тъй като идвам от провинцията. И много силно желаех да стана много голям. Комплексите ми бяха като мотор. Големите ми селски комплекси бяха моят двигател. Така че понякога зависи на какво са подчинени комплексите – те могат да те развият. Те те развиват, но ако силно го желаеш. Ако не го желаеш, то оставаш един комплексиран човек и така си умираш.

Може ли да се каже, че скулптурата е била мечта?

Имам вече мечта: желая да съм жив и здрав. Вече ми е осмислена мечтата.

Кое в съвремието ви натъжава и не ви дава да спите нощем?

Да не спя нощем чак, не. Но при всичките ми опити да емигрирам, сега съжалявам, че не съм го направил на младини.

Много прекрасни творци напуснаха България. Има ли място за хората на изкуството в България?

Като говорим на ангро „много прекрасни”, хубаво е да знам кои са пък тези  „прекрасни”. Така че в крайна сметка може да се окаже, че не са толкова прекрасни. Но много хора, които разчитат на двете си ръце и на малкото си мислене и умение, напуснаха поради това, че смятат, че там ще се реализират по-добре. А от стотиците хиляди – един-двама могат да се реализират, но това не е извадка. Като излязат няма червен килим и погача. Тъй че тези илюзии рухват в момента, в който минат границата. Много мои приятели, колеги срещам в чужбина. Не са много добре.

И същевременно Вие останахте в България и излязохте извън границите през този килим?

Да, но пътят е друг. То не е пътят да минеш границата. Пътят е да минеш границите на комплексите си и да влезеш в местата, където е мястото, на това, което правиш. Мястото на един голям певец е да пее в Миланската скала, да се качи и да не падне. Но от многото гениално пеещи, единици остават. И те имат имена, не са анонимни.

Така е, от всички, които драскаме, единици влизат в големите музеи. Или почти никой засега, с малки изключения, които наистина са големи имена и световни българи. И така всеки да присъства там, където му е мястото.

Има ли имена в България, които са се развили, така че да влязат в големите галерии по света?

Светът е много простичък вече. Натискате интернет и виждате, че почти никой не е влязъл.

Да, но къде е тайната? – Когато не е имало интернет и светът е бил по-бавен, пък вие сте преминали границите и сте влезли в тези галерии?

Сигурно с талант се влиза. Иначе как да те вкарат с връзки в Лувъра? Не става. Има няколко такива имена, но те са напуснали България и са се развили отдавна, като млади, малки, като Кристо, като Жорж Папазов, като Жул Паскин.

Лошото е, че ние сме малко имитатори. Защото имитацията е сладникав момент, от който излизане няма. Ние по-скоро имитираме това, което се случва навън, а не създаваме авторска физиономия.

Вие какво най-често съветвате младите автори, които се допитват до Вас: да не имитират, да бъдат себе си или нещо друго?

Не ги съветвам. Аз преподавах 10 години в Академията и се отказах да давам акъли. Изборът е свещено личен. Разумният човек гони бавно, но сигурно собствената си реализация като собствена физиономия. Глупавият човек, който има данни, но няма мислене, имитира някой друг човек. Както се казва: дъвче сдъвкана храна.

Добре, тогава в компетенцията на кого, или и аз не знам как точно да го нарека, е да научи тези млади хора да не бъдат имитатори?

Важно е да не ги образоват имитатори.

Какъв е цветът на любовта?

О, любовта няма. Той е абсолютна дивотия. Тотална безконтролност на влюбения. По-скоро стават хора, които може да ги нарече човек присмехулници, защото след като изтрезнеят от любовта, разбират, че всичко е било дори наивно. Но, красотата е, че излизаш от личния си контрол. Чарът е в това, че сменяш твоето амплоа за известно време в коренно различно нещо. Това е предимството на любовта, че ставаш с друг разсъдък – в любовта без разсъдък.

Но човек винаги мечтае да излезе от собствения си контрол и нещо друго да му се случи. Това е човешкият инстинкт. Не случайно големите писатели казват, че „Любовта е лудост”, но е хубава лудост.

В изкуството си имате ли нужда да бъдете вдъхновяван?

Не. Достатъчно е богат животът и улицата, за да се вдъхновява човек всеки ден. Достатъчно е само да има време да реализира вдъхновението. По-скоро животът не стига за емоции толкова. Кратък е.

Кога да очакваме изложба с Ваши творби?

Февруари в същата галерия на „Сан Стефано” – една хубава, голяма галерия. И февруари аз ще направя една непоказвана, хубава изложба скулптура и рисунки.