Деликатното и нежно изкуство да рисуваш върху…паяжина
Кой би могъл да си помисли, че деликатните, фини, копринени конци, благодарение на които паяците създават своята паяжина могат да бъдат използвани, за да се създаде платно, достатъчно силно, за да издържи чувствените докосвания на четката на художника? Оказва, че още преди векове са съществували ентусиасти, желаещи да открият лимита на този нежен материал. Съществуват стотина подобни картини, които са оцелели и до днес и се намират, както в музеи, така и в ръцете на частни колекционери. Te свидетелстват за това невероятно, гениално, мъчително и отнемащо безкрайно много време изкуство, което австрийските монаси от тиролските Алпи са практикували още през 16 век.
Рисуването върху паяжина и сложен и бавен процес, който се основава върху тъкани, изработени от паяжина или от коприна, създадена от гъсеници.
Паяжините се събират в дивата природа, което могат да достигнат впечатляващи размери. Хората, които ги събирали полагали големи грижи за отстраняване на клонки, части от насекоми, паяци и други предмети или животни, които били уловени и оставали завинаги заплетени в мрежата. След внимателно почистване на паяжините, те се опъвали изключително бавно и нежно върху картон, за да образува тънко платно. Върху него обикновено се е прилагал слой от разредено мляко, за да се подсили паяжината и връзките между отделните “конци”. След няколко часа изчакване платното било готово за боядисване, но все още е било изключително крехко. Дори леко неконтролирано докосване с пръст е можело напълно да унищожи картината от паяжина.
Трудно е да се обясни защо монасите са били склонни да се отдават на изкуство, което е отнемало толкова време, и то, за да създадат нещо, което е крехко и дори най-малкото докосване може да го унищожи. Вероятно те са се стремели да изразят своята духовна преданост и непоколебимо търпение, овладявайки най-трудното платно, което може да си представим. Според някои изследователи колкото по-крехки били картините, толкова по-ценни били те.
Художници използвали разнообразни акварелни бои, за да създадат картините си
Обратната страна на паяжините винаги е била оставяна небоядисана, така че когато се държали срещу светлината, тези творби изглеждали сякаш се носят в мистична мъгла. Най-умелите майстори успявали да създадат дори гравюри, прилагайки точно необходимото количество натиск и сила върху крехкото платно.
Логично и очаквано, имайки предвид, че авторите на тези произведения били монаси, първите картини върху паяжини били на светци. Те били окачвани на прозорците на църкви и манастири. Тъй като тази техника постепенно започвала да става все по-често срещанa, което превърнала картините върху паяжини все по-популярна. Те започнали да се озовават в домовете на богати хора и можели лесно да се купят на свободна продажба.
Един художник на име Франц Унтерберг (1838-1902 г.) от Инсбрук използвал труда на други местни художници, които създавали картини върху паяжини,а той ги продавал на туристите. Тези произведения на изкуството се изнасяли в Англия, Северна Америка и Германия и то в значителен брой. Сюжетите на тези картини също ставали все по-разнообразни. През 19-ти и началото на 20-ти век артистите в региона на Инсбрук вече не рисували само религиозни картини, а и много пейзажи и сцени, включващи местни селяни, както и военни сцени от серията войни през този период.
С голяма доза увереност може да се каже, че днес няма нито един жив и практикуващ това особено изкуство артист. Последният известен опитен майстор е живялата в Тенеси, САЩ и починалата през 1956 г. Ан Брадшоу Клоптън. Тя открива този невероятен и сложен стил в края на 1890 г., след като прочита за него в списание, когато е едва на 11 г.
Ан Брадшоу Клоптън започнала да се учи и да практикува и в крайна сметка усвоява тайните на изкуството
През следващите десетилетия Ан се научава да разпознава видовете паяци, които въртят най-плътните и удобни за употреба мрежи, и периодите от годината, в които мрежите са най-силни. Тя също така разработва собствени смеси от бои, които ще пречат на мрежите да увиснат, напукат или разкъсат. Тя нанасяла боята в микроскопични точки, използвайки лупа и четка с едва един косъм, запълвайки с много внимание и усилия празнините между отделните нишки. Дори най-дребните произведения на изкуството отнемали хиляди точки и много седмици, за да бъдат завършени.
За съжаление повечето крехки картини на Ан са изгубени или унищожени
Някои от тях са дарени след смъртта ѝ на Националния музей на американската история във Вашингтон, Окръг Колумбия. Други могат да се видят в старата ѝ къща в Хънтсвил, Алабама.
