Човек, когато е далеч от колекционерските страсти и изкусвото винаги се пита какво кара един човек да обича друга култура. Не това, което му е „свято, родно, мило“, а това, което е създадено в далечни страни, от други народи, от чужди култури? Завесата на тази тайна отчасти приоткрива издателят, телевизионен водещ и колекционер, французин по националност, Пиер-Кристиян Броше. Той разказва за своето увлечение и любов към изобразителното изкуство, което се твори в постсъветска Русия.

Той е издател на пътеводителят, наречен „Le Petit Fute“, който разкрива за френскоговорящата публика регионалните туристически възможности на Руската федерация днес, води съответно с тази тематика телевизионни предавания и колекционира картините на съвременни руски художници. Много хора, в това число и негови колеги журналисти, се питат от какво е предизвикан този негов интерес?

Тук публикуваме неговия автентичен разказ, който открехва някои аспекти, свързани с това негово увлечение.

Когато бях на 6 години с баба си заедно отидохме в един антикварен магазин, където старицата купи няколко пощенски марки и като ми ги подаде каза: „Тези марки ще поставят началото на твоята колекция. Всяко прилично момче трябва да има колекция“. Оттогава аз забочнах моето колекционерско дело. За мен самият процес на събиране беше подобен на магия. На мен много ми харесват предмети, в които може да видим знаците на културата или символите на историята – неща, които ни дават възможност да почувстваме линията на времето и да осъзнаем, че не сме нито първите, нито последните.

Пиер-Кристиян Броше

С леката ръка на моята баба направих и своята първа доволно сериозна колекция от редки пощенски марки от Франция и от… СССР. Откъде-накъде, ще се запитате вие, у мен, фпанцузинът, роден в Поатие, ще възникне интерес към СССР? Много просто – моят баща беше физик, когото поканиха да работи в лабораторията по термодинамика на академик Лаврентиев в академичното градче на Новосибирск. Баща ми стана първият френски учен, пристигнал да работи в Новосибирск, след като Шарл де Гол подписа съглашението между руската и френската академия на науките. Така че аз още от дете водех руско-съветски живот като през това време учех и руски език.

От изкуството сериозно се заинтересувах, когато станах на 20 години. Един ден университетският професор, който ми преподаваше философия, някак си между другото каза, че в Париж, в Музея на съвременното изкуство, е открита изложба на рисунки от Джаксън Полак. През първия почивен ден седнах на влака и отпътувах за Париж. Отидох в музея, разгледах изложбата и… нищо не разбрах. Видях само някакви хитрозаплетени линии, точки и знаци. Но бях удивен, потресен и заинтересован. Дадох си дума да науча и да разбера какво е това „съвременно изкуство“. Оттук насетне където и да живея не пропускам нито една значителна изложба.

На следващата година заминах да уча в Англия, в Оксфорд, където започнах да превеждам на английски книгата на френския философ Жан-Франсоа Лиотар за творчеството на американския художник Едуард Кинхолц. В Оксфордския музей попаднах на необикновена изложба, където открих за себе си изобразителното творчество на Владимир Маяковски и руския футуризъм. На следващата година заминах да уча в Дюселдорф, където за пръв път видях инсталация на Йозеф Бойс – един от неговите „безумни“ арт обекти от животинска лой, кече (плъст), метал…

Владимир Дубосарски, Александър Виноградов. «Барби (Буря)» 2003 г.

Бах на 21 години и току-що бях получил магистърска степен по философия. Опитвах се да дешифрирам езика на съвременното изкуство, а наред с това се заинтересувах от още една важна тема – отношенията на художника с мецената, с този, който е готов да плаща за творчество, който е готов да поддържа и подкрепя изкуството. Обикновено изкуствоведите, когато анализират картини, без значение дали са класически или съвременни, се ограничават с формалните (бои, техника) или смислови (сюжет, символика) аспекти. Има и трети подход  – каква роля изпълнява фигурата, условно наречена „меценат“ (колекционер, държава, църква) при формиране на изкуството и културата. В момента, когато човекът изважда ос собствения си джоб пари и ги дава на художника се осъществява най-важния момент на признаване на това, че художественото творчество е жив материален процес. В този именно момент се ражда изкуството! Нима великият Матис щеше да е велик, ако един щастлив ден не се беше срещнал с руския фабрикант Сергей Шчукин? Не. Анри Матис е мислел да зареже живописта и да се върне към сития и осигурен живот на банков чиновник. Поддръжката на Шчукин и неговата голяма поръчка („Танц“ и „Музика“ за собствения му дом в Москва) връщат на Матис вярата му в себе си и му осигуряват материалната възможност да твори.

През 1982 г. се отправих за шест месеца в Западен Берлин, в „Ботаниен“ – център за съвременно изкуство. Тогава в този град, редом с прословувата „Берлинска стера“ бе открита и знаменитата изложба „Zeit Geist“ (в свободен превод „Духът на времето“), където можеха да се видят произведения на представители на всички направления в съвременното изкуство. Берлин в началото на 80-те години <на ХХ век – бел. пр.> беше центърът на авангардната култура в Европа. Точно там и тогава – в Берлин – аз станах щастлив притежател на първите екземпляри от своята бъдеща колекция като получих катоподарък по една малка по формат работа от Хартмут Бонк и Ела Сантароса и направих своята първа покупка – няколко рисунки от Серж Шпицер.

Сергей Бугаев-Африка. «Двоен портрет на Гусински и Березовски в момент на продажба на остатъците

В Париж успях да постъпя на работа в издателството Somogy, което се специализираше на книги по мода и изкуство и благодарение на работата там успях да се запозная с много ярки персонажи от света на изкуството. При художника и дизайнера Жан-Шарл дьо Кастелбажак видях прекрасна частна колекция, в която бяха представени модните тогава художници Жан-Мишил Баскиа, Кит Харингтън, Джулиън Шнабел и мн.др. Жан Шарл често устройваше вечеринки, на които се събеираше арт бомондът на целия Париж. В дома му можеше да видиш кого ли не например разхождащият се из стаите само по чорапи Баскиа.

На мен много ми допадаше тази атмосфера на изкуство и веселие и аз разбрах, че също искам да правя такова нещо. Започнах да каня в своето малко студио парижката бохема. Понякога при мен се събираха до 50 човека – моделиери, художници, галеристи и, разбира се, най-красивите момичета на Париж. В това студио са идвали Азедин Алая, Били Бой, художниците Майкъл Рей и Кристиан Болтански, галеристката Дженифър Флай, която днес управлява един от най-големите арт панаири в Европа – FIAC (Foire Internationale d’Art Contemporain). Времето си вървеше и аз започнах да чувствам умора от този вечен празник и заминах да работя в Швейцария. През 1988 г. в художествения музей в Берн се състоя първата в Европа мащабна изложба на съветското изкуство „Живея – Виждам“. Там за пръв път се запознах с товорчеството на Иля Кабаков, Константин Звездочетов, Семьон Чуйков, Ерик Булатов. За мен това беше нещо ново, което се отличаваше от всичко, което бях виждал досега ив Англия, ив Париж, и в Берлин. Така започна моята „руска“ история.

През 1989 г. се озовах в Москва, защото ми предложиха да основа в Русия филиал на френското издателство Flammarion, а след това този филиал прерастна в самостоятелно издателство на книги за изкуство и пътеводители за различни страни по света и региони на Русия „Авангард“. След като няколко месеца вече живеех в Москва попаднах на местен художествен „купон“. Там се запознах с Айдан Салахова, създателката на „Първа галерия“, ксрещнах своята първа жена Анушка, която беше художничка, и веднага ме запозна със своята „банда“, наречетна „Световни шампиони“, с Костя Звездочетов, Борис Матросов, Сергей Мироненко. Аз бях щастлив, те също – срещнаха се с човек, дошъл от Европа, с опит и знания, който при това се интересува и от руско изкуство. Аз започнах да купувам работи от своите нови познати и да устройвам арт-вечеринки в квартиратаси на Тверска улица, коята бе между другото бившето убежище на Луис Корвалан-Лучо, от прозорците се виждаше въртящият се глобес на Централния Телеграф. Спомням си, че една вълшебна вечер ние започнахме да правим хартиени самолетчета, излязохме на балкона и започнахме да ги отпращаме към този глобус. Представяхме си че живеем на луната и икскаме да завладеем Земята. Самолетчето на костя Звездочетов уцели тогава самия центтър на земята.

През 1990 година вече бях в Питер (Санкт Петербург – бел. пр.) където се запознах със Серьожа Бугаев-Африка, Тимур Новиков, Георги Гурянов, Владик Монро и, разбира се, започнах да купувам пхроизведения от тези тогава млади художници. Вече става 25 години каокто продължавам да купувам от плади хора. За много от тях – Монро и Гор Чахал,Алексей Калима и Миша Кост, Валери Чтак и Сергей Шаховцев, Влад Кулков, Иван Горшков и „Сините носове“ – съм техният първооткривател.

Дамир Муратов. Che Burashka, 2003 г.

За мен казват, че аз имам „нюх“ към най-интересните неща в съвременното изкуство. Но зад този „нюх“ се крие огромен културен багаж, опит и дълбок интерес, които ми помагат да предвидя много от процесите. След като закупя картина от някого, то след време неговите „акции“ се вдигат. „Щом като Броше е купил, значи си струва“ – примерно така разсъждават галеристите, колекционерите и кураторите. Сега аз мога да влияя върху формирането на вкусове, да предусещам новото и развиващото се и в това няма никаква хвалба.

Днес в Русия има твърде малко колекционери, които като мен събират систематични колекции от съвременно руско изкуство. Именно в тази власт над умовете, над процесите във времето според мен се състои мисията на колекционера, неговата амбициозна роля. Е, разбира се и в просветяването и в популяризацията. От време на време аз също правя големи изложби. През 2001 г. организирах първата изложба на съвременно руско изкуство от фондовете на руски частни колекции до 300-кв. метрова площ в рамките на Арт-Москва. Периодично отделно показвам и експонати от собствената си колекция (през 2007 г. в Музея на съвременното изкуство, разположен на Ермолаевски переулок (малка уличка – бел.пр.), през 2010 г. в ММСИ на Тверския булевард, в муезеите на още 8 руски града с проекта „Бъдещето зависи от теб. Нови правила!“ през периода 2008-2009 г.). Моята последна голяма беше тази зима (2016 – бел. пр.) на 3-те етажа на Мултимедия артг музея в Москва.

За годините, в които колекционирамаз разбрах за себе си какво е това съвременно изкуство и кокво е интересно, а също и обратното – кое не е изкество и кое е скучно. Да се изкаже това в явен вид никак не е просто. Но според мен най-главното, което отличава новаторските произведения от ученическите опити – това е особеното виждане на действителността, самобитният поглед, за който художникът е успял да намери адекватен изобразителен език.

Арсен Савадов. От серията «Мода на гробището», 1997 г

Също така много е важно в работите на художника да може да се прочете иисторико-културният контекст. Да вземем за пример фотографията на Арсен Савадов „Мода на гробището“. Какво виждаме? На преден план са девойките-модели в модни черни „гламурни“ дрехи, а на заден – погребална процесия. Това напомня старинният бароков жанр Vanitas, (когато в центъра на композицията има череп), същият разказ за мимолетността на битието, но разказан със съвременен език.

Прието е да се счита, че съвременното изкуство е глобално и наднационално. И това като че ли е така. Отиваш на избложба – независимо дали в Париж, дали в Москва – виждаш едни и същи образи, едни и същи начитни на изразяване и художествени направления. За мен обаче е ентересно да събирам именно руско изкуство, отчасти поради това, че живея тук, отчасти поради неговия национален колорит, неуловим, но ясен. Да вземем за пример картината на Миша Мост No Future Forever. Всичко е някаква типична веруска и вселенска тъга.

На мен тук ми харесва. Добре ми е и ми се струва, че ние с вас живеем в интересно време, подходящо за творчество, за създаване на нови имена и таланти. Така че по повод на тази No Future Forever аз усилено бих спорил.

(По материали на френския и руския печат. Превод и адаптация д-р Юлиан Митев, изкуствовед)