„Туин Пийкс“ завърши – колко мило, колко жалко!?
Рядко, но се случва – дори и в Америка. Третият сезон успя убедително да покаже на зрителите от цял свят, че този популярен сериал може да бъде и сериозен, безкомпромисен по отношение на качество, проект
Дейвид Линч си разбира режисьорската работа, върши я със замах и винаги дава продукция, от която днешните киномагнати на Америка няма как да не са доволни. Затова му вярват и не го ограничават в нищо. Основният девиз на новият сериал може да бъде „Сурова нежност“, но спокойно може да бъде и обратният „Нежна суровост“, но май само „Нежност“ е по-точната. Както винаги Дейвид не оставя и наносекунда зрителят да скучае – той непрекъснато го заставя да гадае и разгадава, да гледа внимателно и да анализира задълбочено, а в същото време и да се забавлява. Иска ми се един ден и българските кинаджии да го могат това нещо. И може би ще проумеят някога, че и българската им публика е свикнала с това, че филмите, създадени под режисурата на Линч са направени от същия този материал, от който са направени сънищата и мечтите, само че по-качествен.
Просто безкомпромисно качествен – това май е разковничето, до което нашата киногилдия все още се промъква на пръсти. Но Линч усложнява задачата като нанизва на една ос сън в съня, като следващият или по-сладък, или по-страшен от предишния, но който се изживява като реалност.
За тези, които не са пропуснали излъчените до сега епизоди вече не е важно кой, как и защо уби Лора Палмър. Убита ли е тя изобщо?
„Аз съм жива и мъртва“ – казва тя на специалния агент на ФБР Дейли Купър в черния вигвам, разположен в отвъдното. „Не познавам никаква Лора Палмър“ – продължава да твърди тя в един от различните етажи на нереалността, в която е потънал зрителят на третия сезон.
От двамата Купър – в тях виждаме успешно да се превъплъщава Кайл Маклахлън, кой е по-загадъчният? Зрителите са длъжни да решат – дали това е инферналният двойник с черни дупки вместо очи, или онзи, който след прекаран четвърт век в отвъдното изведнъж е запокитен в реалния живот, където има всичко необходимо – жена, дете, а също и скучна работа на застрахователен агент във фирмата с многозначителното име „Щастливата седморка“, а името под което се представя е Дъги Джоунс.
Научен сериозно от злополучията с изтичане на информация за „Игра на тронове“ Дейвид Линч знае какво да прави, а знае също и, че то трябва да бъде направено просто, но ефективно. За да няма изобщо никакво изтичане на информация, трябва дори този, който работи над филма, да знае само онова, което го засяга за конкретния снимачен ден. Затова двамата заедно със своя съавтор Марк Фрост раздават на актьорите само конкретните им части от сценария, снимат епизода, а след снимките актьорите им връщат отново фрагментите от цялостния сценарий. Има и още една индианска хитрост – Линчи и Фрост пишат енинен сценарий, разделен на епизоди така, че цялостното му сглобявани и готовност да се осъществи едва на етапа постпродукция.
Общата сюжетна линия на режисьорския замисъл обаче е предварително известна – зрителят все пак трябва да живее с очакването
В жанрово отношение това е комедия на ситуацията – в нашият земен и далеч не най-прекрасен свят живее пришълец, който постоянно се сблъсква с непердвидени неща, някои от тях за него са като своеобразни чудеса: вкусът на сутрешното кафе с мляко или възможността да се облекчиш в тоалетната без да те безпокои никой. А също и с удоволствие да произнесеш думата „вкъщи“, като нещо напълно определено във времето и пространството.
От многото истории, излезли изпод перото на Борхес, Линч изгражда логиката на своята работа като завръщане. Този образ занимава още древните и на него е посветена втората книга с поемите на Омир – пътуването и завръщането на Улис (Одисей) на родния остров Итака. Тук са и северните богове, непрекъснаните битки на шахматните фигури. И както подобава на Отвъдното – в него има черен вигвам с червени завеси, и всякакви други такива странни места, населени с причудливите фигури на Пожарникаря или Едноглазата жена. Всичко това, както се казва – „по дефолт“ – присъства и в третия сезон, но присъства не поради сюжетна необходимост, а като израз на любов и печал.
„Напоследък много се страхувам за теб, Албърт“ – вова казва на агента Купър неговият шеф Гордън Коул (ролята се изпълнява от самия Дейвид Линч – просто „играещ треньо“ и толкова) като зрителите тук много трудно възприемат, че това е последната роля на Мигел Ферара, починал през януари 2017 г. – тоест съвсем наскоро. Токава е ясно, че към художествената тъкан на киното Линч прибавя и огромна доза „документалност“. За това спомага и заснимането на видеореда почти като видеоарт, където много точно и ярко е изграден всеки отделен кадър, като необходим елемент на целия сюрреалистичен кошмар.
Отделните сцени са заснети в различни цветови гами, но най-често |Линч ползва монохроматичните, или пък мизансцените са като „извадени“ от комикс
Комедията съседства с атракционът, а той пък – с кунсткамерата. Тогава разбираш определено, че на нашите майстори не им достига още нещо за да са като линч – това е, че той е и художник, който в своя аудио-видео ред умело използва музиката на Анджело Бадаламени заради нейният ясен темпоритъм и омагьосваща мелодичност. Формалното съвършенство на третия сезон прави сюжетът като че ли излишен или по-точно – второстепенен. Този сюжет протича като съзнание-сън или пък сънуване наяве, където всичко – и знаци, и персонажи, и ставащото с тях – са подчинени не на външни, а на дълбоко скрити причинно-следствени връзки. За тези връзки лицето на Купър е огледалото, замряло за тези 25 години, когато в него не се е оглеждал никой.
И още нещо, твърде важно за да бъде пропуснато от режисьора – той знае, че връщане няма, че Итака никога няма да бъде намерена, независимо от това колко дълго и упорито я търсим и се стремим да се върнем на нея. Новият „Туин Пийкс“ е устроен нестандартно – в него може да влезем през всяка врата, но след като влезем – оставаме там. Кой можеше първоначално да предполага че 18 серии – това е толкова малко, тревожно, странно, печално и нежно, необяснимо… (д-р Юлиан Митев, изкуствовед)
