Николай Стайковски – Повелителят на руните в българската живопис
Неговата изложба, наречена „Руни и Орфестази“ е знакова във всяко едно отношение
Но преди да продължим, нека да разшифроваме двете думи от заглавието: „руни“ – това са знаците, използвани от германските народи на Британските острови и на Скандинавския полуостров. В тях няма елементи, които да са част от кръг или окръжност и поради това много лесно могат да бъдат нанесени върху всяка повърхност с твърд остър предмет. Например – върху камък – с длето; върху дърво – с брадва. С термина „орфестази“ пък се означават храмовите пози. От една страна знаковостта на изложбата се дължи на това, че отдавна не бяхме имали изложба толкова тайнствена и поради това, притегателна за любителите на живописта.
Николай Стайковски (в средата) разказа пред зрителите по време на откриване на изложбата за това какво са „Руни и Орфестази“ за него самия като художник
От друга страна – Николай Стайковски винаги се е вълнувал от необичайния смисъл, които крият древните писмена – в частност руните
Навлязъл е дълбоко в изучаването на техния смисъл и тълкуване – нещо повече, личи си, че ги е обикнал и ги е направил един от обектите, които изобразява в своята живопис – около една трета от експонатите са живописни изображения на отделни руни, а има и няколко, които представляват цялостни „рунически“ надписи. Те са и негова своеобразна запазена марка – когато човек ги види, с комплекса от своята необичайна графичност на структурата и живописна изразителност, те се набиват в съзнанието на зрителя и той вече няма нито как да ги забрави, нито как да обърка автора на тази живопис с някой негов колега.
Част от рисунките, представени на изложбата
При откриването на изложбата Антон Стайков, в краткото си слово, подчерта необикновената роля на това – художникът да се види заобиколен от своите произведения и да може по този начин да направи цялостна равносметка на творческото си дело. В този смисъл Николай Стайковски се представа пред зрителя като художник, който не само е овладял живописната материя и всичко, свързано с нейният сложен изобразителен език, но вглеждането му в света, търсенето на дълбокия смисъл на битието и на неговите материални и нематериални съставки го води до необходимостта да сподели своите открития със зрителя, в известен смисъл – да влезе в диалог със него и да го зарадва.
А радостта идва от откритието, че древните глинени идоли имат освен всичко и портретен смисъл, че времето и тяхното изучаване ще носят все повече древна, ценна и полезна информация за потомците, а неговата работа като художник е да разкрие това, чрез красотата, която може да види в тях и с творчеството, което да ги извади от забвението, в което те са потънали, скрити в музейните депа или зад дебелите стъкла на изложбените витрини.
Зрителите не само разглеждат, но се стремят с подръчни средства по-дълго да съхранят онова, което им харесва от творчеството на художника
Това се отнася най-много и към представените графики
Тяхната структура е нарочно усложнена и често пъти е съчетание от различни елементи, които учените причисляват към различни неолитни и енеолитни култури, които са се развивали по българските земи, а днес се разкриват по време на разкопки. За разлика от изследователите – историци и археолози – които се отнасят хладно, отстранено и с необходимата доза скептицизъм, то отношението към тия предмети, което появява Николай Стайковски е противоположно – той ти приема с необходимата гама от емоции, които те предизвикват и стават обекти на преклонение и като че ли заживяват отново сред нас.
Неговите графики са безупречни не само откъм техника и технология – в това няма спор, това неговите колеги отдавна признават, но той съумява да извлече и предаде емоцията, която този предмет е съхранил през хилядолетията. Тогава огромната времева дистанция се стопява и ние чувстваме, че между екзистенциалните проблеми на първобитния и на днешния човек няма кой знае каква и колко голяма разлика; че тези проблеми на човека започват от неговото появяване, разтягат се през хилядолетията, обуславят се и се модифицират от различни фактори, но и до днес нямат решение. Това е най-ценното – корените, по които хилядолетия текат живителните сокове на историческата памет са уловени от Николай Стайковски и с безпощадната правда на художественото си пресътворяване са станали част от днешния ни живот и съдба.
Ние не сме изолирани нито в пространството нито във времето, но получаваме от миналото само онова, което може да разберем с ума си, да облагородим с чувствата си да преумножим и да съхраним с надеждата, че тези които идват след нас ще се вглеждат по същия начин и ще се питат какво ние искаме да им кажем. Николай Стайковски е художникът, който още днес се стреми да отговори на тези въпроси.
Автор: д-р Юлиан Митев, изкуствовед
