„Ковьорчета-Мовьорчета“ от Любен Фързулев – пленихте ли вие наш’те зрителски сърца?
Какво е това „ковьорче“ и каква е ролята му днес?
Нашите нови усещания за кича
Дискурсът между красивото и полезното – исторически изменчив
Първото нещо, което разбрах, когато зърнах плаката на тази изложба е, че нейният автор и по съвместителство „куратор“, когото досега познавахме като Любен Костов вече е решил да се подвизава с нова фамилия – като Фързулев. След като узнах тоя факт се чувствам леко – как да го кажа по-деликатно – „изфързулен“.
Може би въпросът е спорен, но на мен лично ми се струва, че България е страната, която е на първо място в света по ковьорчета на бруто-регистър глава от населението, а в епохата на Късния царизъм, Регентството и Ранния соц излиза едно рамо пред всички. Ония, които са преживели тези времена, добре си спомнят задължителното ковьорче зад готварската печка в кухнята, до огледалото в салона или над леглото в спалнята, някъде около радио-точката в дневната.
Фързулев решава да отупа от праха на времето тези твърди белези на еснафско домашно благополучие, тук-там да им капне по някоя и друга капка боица, да ги рамкира с гладко рендосани летвички и на всяко обработено по този начин анонимно пошивано парче плат драсва по едно подписче „Любен“, като че ли той е истинският „auctor“ на тези шедьоври на кича и безобразието. Кое му дава право на това? Постмодернизмът е този, който дава подобни санкции на днешния художник. Всичко това, което той ни представя, всъщност е процесът на деконструкцията на отминалото и използването на историческото наследство, независимо от неговия характер, за художествен субстрат.
Мнението му за кича освен това е специално демонстрирано и в авторския текст, който съпровожда изложбата
В него художникът с пределна откровеност заявява: „Думата “Кич” и думата “Ковьор” в нашия език са като две сестри. Те вървят неразделно една от друга. Така ни е втълпявано, така ни е насадено в главите. Затова днес не се гледа с добро око на Ковьорите. Те се изхвърлят на боклука и се заклеймяват като простащина“ (авторският правопис е запазен). Подобно мнение ни подтиква да анализираме кое е хубавото и полезното в тази изложба.
На първо място може би трябва да поставим това, че в нея се обръща внимание на обекти, плод на ръчен специализиран, но непрофесионализиран труд. Самият автор също подчертава това: „Ковьорът не е бродиран за пари, а за удоволствие. Той е далеч от комерсиалното. Създаден е да носи радост и да краси къщата“. Те – ковьорчетата – са едно от малкото неща, свързани пряко с изобразителното изкуство в дома на обикновения българин.
На второ място поставяме това, че изложбата спомага на определена категория зрители, когато видят тези ковьорчета, да се върнат в спомените си към ония години, когато парчето хасе с размери 30 х 40 см или по-рядко 40 х 60 см с отпечатан в бледосин цвят контури на сюжета, окомплектовано с готова картинка, игла и чиленце син конец, се продаваше както в книжарниците, така и на много други места и всяка една домакиня за жълти стотинки можеше да си го купи, да го ушие и да украси с него скромния си домашен интериор.
На трето място трябва да поставим това, че учениците от 4-ти клас, в часа по „Трудово обучение“ почти за цял срок имаше с какво да се занимават
Момчета и момичета, с еднакво усърдие наведени над чиновете, пошиваха тези ковьорчета. Момичетата по този начин се запознаваха с иглата и конеца, а момчетата изпитваха какво е да се убодеш с иглата, ако си несръчен или пък не внимаваш. В края на срока показваха в къщи едно почти готово ковьорче, което веднага намираше своето място.
Не трябва да се изпуска и това, че пошиването на тези ковьорчета беше своеобразно бягство от действителността, бягство от натрапената политизираност на големия исторически разказ или пък най-малко свеждането му до обикновения делничен бит и показваше, че той трябва да има насищане с прекрасното – дотолкова приближено към човека, доколкото той умело владее иглата и конеца във всяко едно обстоятелство – дори тогава, когато трябва да повтори с безброй иглени бодове контурът, направен специално за тази цел.
Фързулев като художник ни подарява възможността по нов начин да погледнем на онази част от изкуството, живота и бита, която окончателно си отиде от нас с изчезването на ковьорчетата от дневния ред на днешния ден.
д-р Юлиан Митев, изкуствовед
