Касиел Ноа Ашер: В мен има хиляди хора
50-ото юбилейно издание на любима постановка на поколения българи „Театър, любов моя!“ ще се играе на сцената на Театър 199 тази събота. Неповторимият Валери Петров пише пиесата „Театър, любов моя!” през 1981 г. специално за големите актриси Таня Масалитинова и Славка Славова. Постановката на режисьора Младен Киселов, отново в Театър 199, остава в историята като едно от най-красивите обяснения в любов към театралното изкуство. Актрисата, режисьор и сценарист Касиел Ноа Ашер успешно вдъхва живот на драматургичния текст на Валери Петров, като го претворява на сцената по неповторим, откровен и забавен начин, превръщайки го в разговор с публиката.
Неизменните й спътнички в това пътуване до интимните кътчета на душата на артиста са Красимира Кузманова, Лилия Маравиля и Стефка Янорова. Как ще отпразнуват юбилея в Театър 199 и кого Касиел Ноа Ашер нарича „Негово Съвършенство“, вижте в интервюто, което тя даде специално за artgallery.bg.
– Предстои 50-ото юбилейно издание на „Театър, любов моя“. Какво Ви донесе тази постановка през годините? Каква е равносметката след години игра с Красимира Кузманова, Лилия Маравиля и Стефка Янорова?
– Мисля, че едновременно се чувстваме като безгрижни деца, но и като смирени мъдреци… Въпреки многото награди, които получихме. Никога не сме били по–близки, емпатични една към друга… И четирите сме на такава възраст, че да играем с открити карти срещу света е предизвикателно, подмладяващо… Спектакълът „Театър любов моя!“ е взривно надиграване между солисти, но и същевременно съвършен синхрон в джем сешън на джаз музиканти – увлечени в личен, смешен, проникновен, импровизиран „разговор“ с Публиката… Ние оставаме верни на „Негово Съвършенство“ Валери Петров с неговия текст, но и с откровени истории, разказани от собствено име. Целият екип на Театър 199 е доверен приятел в това „пътуване“. А многобройните зрители излизат от залата усмихнати, развълнувани, разбрали тайните лабиринти на актьорската душа… Разбрали „нас малките и не много щастливите“… Няма по–голяма победа за едно представление.
Празник с вино и много смях
– Да очакват ли зрителите нещо по-специално на 21 октомври в Театър 199?
– Четири луди, неистови актриси. Велика драматургия. Празник. И вино. И кеф!
– Как се приема спектакълът в чужбина? Споменахте, че Ви предстои турне, разкажете ни!
– Имахме честа да гостуваме в Париж по покана на актьора Иво Желев и Ади Теофанова. Над 200 зрители препълниха малка зала в Българското посолство. Нямаше къде игла да падне, а ние четирите не играехме … летяхме! Филмовата къща на Люк Бесон ни помогна с осветлението. След спектакъла в книгата за гости на посолството – коментари написаха 146 души… Е, как да не си щастлив, докато четеш думи като:
„До Актрисите
Не зная колко беше сценарият и колко импровизация, но аз плаках с вас, смях се с вас, страдах с вас, радвах се с вас и исках да убивам за вас. Беше истинско! Докоснахте ме! Благодаря”
или пък :
„Благодаря за огъня, за мълниите, за ранената и красива душа. Благодаря за истината, пролята от дъното на сърцето, благодаря за плътта, за думите… тази вечер ние бяхме във вашия храм на ангели и демони… А вие бяхте жриците – вълшебници и магьосници! Благодаря!!! Че утолихте жаждата, Париж гладува за това!”
През май посетихме и Тел Авив по покана на Българския културен център и лично от г-жа Рина Бакалов. Играхме в световноизвестния театър „Сюзън Делал Център“. Само два дни преди нас там танцуваше Михаил Баришников. Каква радост беше да усетим трепета, вълнението, трогателните обични прегръдки на нашите сънародници при срещата им със думите на Валери Петров… Сега тръгваме на българско турне в Русе, Стара Загора, Пловдив, Плевен… Чакат ни гастроли в Люксембург, Белгия и Германия през 2018 година.
– Пожелаваме Ви успех! Коя е любимата Ви реплика от спектакъла?
– „Аз ли не мога?…Аз ли не мога!!!“
Касиел Ноа Ашер
Касиел Ноа Ашер: Интересувам се само от ИГРАТА
– Съгласна ли сте с думите на една от най-обичаните съветски актриси Фаина Раневская – „Не признавам думата „играя“. На сцената трябва да се живее“?
– Мама най-вече ме е учила на това – да се отстраня от себе си, да дам възможност сама героинята да слага цветове и форми върху тялото ми. Сутрин, когато се погледна в огледалото, това лице го няма, то е нищо. То е, както обичам да казвам, на пъстърва – сивкаво. От това лице обаче може да стане абсолютно всичко: красиво, строго, наивно, на кралица, на плебей, на проститутка. Тялото и лицето ми търпят всякакви удоволствени безобразия – студ, жега, мръсотия, денонощна работа. Не се интересувам от резултати, а само от Играта. И слава тебе Господи! Това означава, че в мен има хиляди хора.
Премиерата на филма „Сделка“ ще бъде през 2018 г.
– Какви са плановете Ви във филмовото изкуство, в какви проекти участвате?
– В началото на 2018, филмът „Сделка“ с режисьор Надежда Косева ще има премиера. Там си партнирам с великолепните млади актьори Мартина Апостолова и Христо Ушев. Това е социална трагикомедия, разказана почти с документална реалистичност. През ноември най–сетне излиза филмът „Безкрайна градина“, където съм в ролята на кастинг режисьор. Абсолютно завършен е и сценарият ми „Рокля Луна” – историята на три жени от моето семейство, които оцеляват по ръба на бръснача, през три епохи на война. Продуцентите ми от „Гала филм“ в момента водят преговори за финансирането на проекта в чужбина. През пролетта ме чакат снимки на нов български филм с любовен сюжет.
– В навечерието на 1-ви ноември сме. Кои са големите учители и будители в живота Ви?
– Будител за мен е талантливият човек. Той може да е дете… Или партньор с жив, горящ поглед в театъра… и забравяш за себе си… Тогава сцената се превръща в космическа площадка, която те изстрелва директно в обятията на Бог… Или безпощадният романтизъм на Валери Петров… Или Коко Азарян… Той ме научи да емигрирам от неважните, посредствените, плоски ситуации извън професията. С надежда и упование следвам невидимото му присъствие… винаги, навсякъде…
„Или понасяш и се разболяваш, или режеш „тумора“
– Кой е най-ценният урок, който сте получили от Вашите родители – известният режисьор Красимир Спасов и актрисата Рут Рафаилова?
– Актьорството е най-чудесният занаят на земята. Когато снимам филм, ме возят, обличат, гримират, хранят и ме връщат обратно вкъщи. Междувременно се бачка адски здраво. Освен това съм едновременно терапевт и пациент, за което обикновените хора плащат луди пари. Така че съм благодарна на родителите си за това доживотно влюбване, за тази професия-забавление. Татко ме тренира на фанатична точност. Ненавиждам безкрайно пиене на кафета, дрънканици, безцелно моткане по време на работа… Сцената е място за „любовна среща“ на Героя с теб… Чак колегите ми ме нарекоха Гьобелс Йерусалимски, защото глобявам закъсненията за репетиции… Благодарна съм на мама, че преди години ми даде изключително ценен съвет, бих казала животоспасяващ. Имах проблем с екипа на един проект. Говорехме на различни езици, така и не успяхме да влезем в една обща линия. А това на сцената е фатално, стресирах се… Припадъци, повръщане, дори текста не ми влизаше в главата. Намразих тези хора… И мама ми каза: „Или понасяш и се разболяваш, или режеш „тумора“. Та от тогава просто режа „туморни“ отношения, компромисна работа, хора които нямат място в моя личен „сън“.
– Имате син, на какво се опитвате да го научите повече от всичко?
– Бъди свободен! Бъди свободен в един свят, който се отваря все повече, не се ограничавай! Бъди с другите, ако това те прави щастлив, или намери ъндърграунда в сърцето си.
“Има незаменими хора”
– Ролята, която още не сте изиграли, но Ви се иска?
– Аз не съм лакома или алчна за ролите на другите, моите просто се спускат от някъде, аз не натискам за тях. Не са случайни. Абе, от мен колегите се плашат като цяло, заради бесния характер, заради компромиси, които отказвам да правя. Може би аз мога да изиграя всички велики текстове, но не мога да работя в институции. Държавните театри са институции – с работно време, чиновнически правила, със заплахи… Не обичам правилата. И си плащам цената за това…
Алтернативата е да съм мижава сянка, върху стената на офис, който от немай къде е наречен държавен театър. Не, благодаря! В този смисъл, хората които ме искат, го правят страшно истински, на живот и смърт. Има един Сталинов закон – всеки е заменяем, което е мото на целия ни народ – аз не вярвам в това. Аз вярвам, че има незаменими хора и ако аз съм незаменима за някой, и той е незаменим за мен. Такава среща е шеметното усещане… – сякаш съм мушнала ръката си в задния джоб на съдбата. Приемам всичко в живота, което ми се случва, като подарък. Стремя се да го превръщам в уроци. Така подарявам на себе си смисъл.
