Особеноста на този свръхгигантски проект е, че във виенският „Албертинум“ са изложени не само картини, но и рисунки от Рафаело Санцио – този колос на Италианското Възраждане (по материали на световния печат).

Човечността – това е най-поразителната черта, с която изкуствоведите определят основното в творчеството на Рафаел. На тази изложба освен самите платна могат да се видят и негови превъзходни рисунки

Не напразно наричат тази изложба „гигантски проект“ – потвърждение на този епитет са събраните във виенския музей „Албертинум“ 130 рисунки  на ренесансовия гений от целия свят – преди всичко тези от фонда на самия музей, след това тези от лондонския музей „Ашмолиан“ и от Лувъра, а също така са представени и 18 картини от музеите на Будапеща и Флоренция, Берлин и Ушингтън. Тази подробна география на съвкупността на експонатите показва събрани на едно място предварителните рисунки, наброски или ескизи към определени теми за картини или фрески, макар че някои от тях не присъстват физически в експозицията и тогова устроителите се се решили на стъпка без аналог в досегашната изложбена практика на музея – оригиналите за заменени с изключително точни висококачествени фотокопия.

Поради строгите изисквания например не е показана „Мадоната на зелен фон“, но любителите на живописта пък могат да се утешат с това, че е представен портретът на банкера Биндо Алтовити от фонда на вашингтонската Национална галерия. Историята на този портрет е интересна с това, че той някога е бил част от сбирката на Старата пинакотека в Мюнхен, но нейното ръководство е сметнало, че авторствоно невярно се приписва на Рафаел; сменили са я с друга картина, а портретът е започнал да „пътешества“ от една колекция към друга докато най-накрая попада във „Националната галерия“. Там е бил подложен на дълги и задълбочени експертизи и сега

вече е признат за оригинална работа на Рафаел.

На изложбата са представени и ескизите, направени към проекта за оформяне на Станците – 4 огромни зали (всъщност жилищните стаи на папа Юлий ІІ) защото той не е пожелал да обитава покоите на ненавиждания от него Александър ІV Борджия, които са му били отредени за живеене. Първоначално се е предполагало, че в обявения конкурс ще вземат участие няколко известни по това време майстори на четката като Лоренцо Лото и Антонио Баци. Папа Юлий ІІ дотолкова е харесал проекта на Рафаел, че му възлага цялостното изпълнение на поръчката. Така възникват композициите, известни днес като „Станци“, които олицетворяват за нас апотеоза на Високото Възраждане.

За да може публиката да си състави вярно мнение как са изглеждали стаите с размери по 48 кв. м всяка, с високи тавани и особени стенописи, кураторът на изложбата Ахим Гнан показва техни макети. Новото тук е добре забравеното старо. Тези макети не са нито електронни проекции, нито компютърни анимации, а обикновени картонени макети. Тази старомодност прекрасно се съчетава с рисунките и душевността на самия художник. Известно е например, че той не се е увличал от нови „съвременни и модерни“ нему технологии, подобно на Леонардо да Винчи, нито пък е бил завладян от различни „космологии“ като Микеланджело Буонароти.

Интимността, така необходима при показването на неговите рисунки, се постига още и с помощта на огромното количество „въздух“ и физическото пространство, което им е отделено. Трябва да се спомене и особеният дизайн  на 8-те големе зали, с боядисани в тъмносиньо и помпеанско червено стени, а също и възможността зрителят да остане насаме с експонатите рисунки – подобен разкош е рядък гост в такива проекти.

Слава богу, че за разлика от някои наши музейни работници и куратори (например СГХГ), тукашните не се борят с „донкишотовските вятърни мелници“ а разрешават, без да се използва фотосветкавица, да се снима всичко – без изключение!!! Като разберат това, българските зрители се чудят на кураторите от НХГ как можаха да уйдисат на акъла на испанците да забранят снимането на изложбата на (…) –  горките, те май ощте не осъзнатат, че на двора е ХХІ век, а не Ранното Средновековие и феодализма.

А защо е важна рисунката? Защото е свободна! А свободата подарява детайли. Всеки познава поне една картина на великия Рафаело. Ако не в оригинал, то в репродукция, но графиката, живата рисунка, оригиналната хартия са тези, които могат да преобърнат нашите представи за творчеството на великите майстори. Когато гледаш рисунките и ескизите на самия Рафаело, не само виждаш с очи, но и започваш да осъзнаваш с разум, колко голяма е пропастта между свободната – очарователно летяща – неангажирана рисунка и тази, отчитаща вкусовете на поръчващия. Особено когато пък имаш възможност да прехвърлиш и прекия мост между Възраждането и днешния ден.

Тогава онези, които поръчват картините, наистина са обичали Рафаел, смело може да се каже, че дори са го боготворили; малко хора в историята на изкуството са били така ласкаво възприемани и оценявани от меценати и власт и как той, макар че славата му е била заслужена, е дълеч от съвременните ни арт шушумиги, сътворени от новите пиар технологии по каноните на чалгаджийския вкус. Както днес, така и тогава, е имало не просто хора с пари, а такива, с наистина много пари – например и наследилия Юлий ІІ, папа Лъв Х, и свръхбогатия банкер Агостнино Фиджи, май са имали по-широк и добре оформен поглед от мнозина днешни.

Успехът, способен да размъти главата на много хора, е бил постоянен спътник в живота на Рафаело – като се започне от излагането на неговите първи картини в родната му Умбрия, до тези, завършили с римския апотеоз и определили в най-голяма степен художествената история на Вечния град и историята на Италианското Възраждане като цяло.

Като генерален извод от това, което зрителите могат да почувстват на тази изложба най-важното е, че изкуството винаги ще остане една от най-спорните и най-човешки дейности, които го осмислят и оставят на върха, класиран като „разумен човек“. Хубавото е, че изложбата влива в нас разум, бе да се страхува от когото или каквото и да е. (Превод и адаптация – д-р Юлиан Митев, изкуствовед)