Защо картините могат да разказват?

Какво чуват хората когато видят картината?

Доколко шумен може да бъде един мълчалив разговор?

Това, което ще прочетете тук е „Историята“ на един човек, отпечатана в „Известия“, който пътува по света, но не престава цял живот да събира картини. Името на този интересен колекционер е Юрген Кьониг. Той е директор на компанията Merck, но освен това е колекционер и нещо, което е интересно за нас – може и обича да разказва за своето отношение към изкуството на събирача. Повествуването му започва твърде скромно: „Моят живот протече така, че от ранна възраст ми се наложи да променям местожителството си, да живея в различни градове – нещо повече – наложи ми се дори да живея на различни континенти, а не само в Южна Америка.

Всеки път, когато аз и моето семейството ми започвахме да обитаваме някакъв нов град, се променяха не само условията, а с нас се случваше нещо странно – започваха да се променят и нашите увлечения и интереси. Това беше и някакъв необикновен процес на адаптация към местните условия“ – подчертава авторът. Някои от тях в основата си се запазват, но претърпяват и промяна, а други са напълно нови. Той дава и следния пример – ражада се в град Сан Пауло, Бразилия, жени се и живее известно време там. През този период основно спортува – той и жена му тренират усилено тенис на корт. Когато се преместват да живеят в Рио де Жанейро започва да се увлича по плаването с яхта.

В това няма нищо странно, напротив – градът е разположен на брега на океана и този спорт е силно развит, има много клубове, добра база и условия за плаване

След това от Южна Америка семействотго се премества в Европа. Установяват се в Германия. На местните бюргери хич не им е до спортно платноходство и Кьониг продава яхтата. Освен това децата им са вече порастнали и интересите на родителите са по-скоро да наблюдават спортните успехи на своите чеда. Постоянно ходят на различни детско-юношески турнири: тенис и футбол, понеже техните деца участват в тях.

Когато се преместват в Пакистан се оказва, че в тези азиатски пущинаци няма място за станалите им вече любими джудо, тенис и футбол, но пък като наследство от колониализма там прекрасно е развит голфът и семейството се преквалифицира в този спорт. Интересът към голфа се запазва, когато бизнесменът се премества на работа в Южна Корея, понеже там има игрища, които по нищо не отстъпват на тези, от предишната му месторабота.

Има увлечение, което се запазва, независимо от това, на коя точка на картата се намират – страстта към това да събират изобразително изкуство

Първата картина е така да се каже семейна реликва. Тя е нарисувана от майка му, когато е била 14-годишна. Отначало е принадлежала на дядо му, но когато той умира, произведението става негова собственост. Тази картина го съпровожда навсякъде, където той има офис, а в офиса непременно се намира стена, на която да я закачи. Понеже съпругата му също споделя неговото увлечение към изкуството, двамата съвместно започват да се занимават с колекциониране. Решават да купуват платната на художници наивисти, а също така, че към колекцията от картини трябва да има и такава, която да е от съпътстващи предмети – най-често антиквариат. Разбира се, че интересът им към подобно събирателство не възниква на гола поляна и те прекрасно си дават сметка, че ако това не са целенасочени инвестиции, но не са и пари, хвърлени на вятъра.

Както се казва – и случайността също помага

Синът им е на детски празник и докато децата лудуват, то възрастните решават да се разходят до намиращия се наблизо пазар на антикварни вещи. Погледът им случайно попада върху старинен кантар. Той блести със своите метални части, окомплектован е и с грамчетата – направо го вземи и почвай да мериш. Решават да го купят, но в момента нямат сумата, която продавачът иска за този предмет.

Сделката насмалко да се провали, ако не е била находчивостта на купувача. Юрген Кьониг предлага да плати цената на три равни вноски. Продавачът се колебае, купувачът красноречиво го уващава и в края на краищата си стискат ръцете. Покупко-продажбата се състои и в резултат на това в семейството се появява първата антикварна вещ. По-нататък – и повече, и по-добре. Страстта към тези вещи се разгаря – появяват се и други старини везни и кантари. Колекцията започва да се попълва със старинни ютии, чайници, мелнички за кафе.

Разбират, че трябва и целенасоченото изучаване и търсенето на такива неща по различни антикварни магазини и пазари във Франция и Италия. Стават задълбочени познавачи в областта на своето увлечение – научават се на разни реставрационни трикове. Например този, че съществува спрей, с който металните предмети да бъдат напръскани. Повърхностната корозия спира, предметът вече не се нуждае от тежки и скъпи процедури по неговото съхраняване, а хората, които им идват на гости, осъзнават, че са попаднали в някакъв мини домашен музей. Няма нищо удивително в това – основния корпус от предмети са произведени в ХІХ век, но имат и кафемелачка от ХVІІІ век. Преди да отпътува за Пакистан, където е следващата му месторабота, неговите колеги, които знаят за увлечените му, го изпращат с подарък старинна пишеща машинка.

В Пакистан кой-знае какъв богат пазар на антиквариат по тяхната тема няма, но пък започват да се запознават с хора, които творят в областта на живописта

Първият такъв човек е Хаид Астар. За Рождественските празници неговатга съпруга му подарява картина от Гулам Расул, който му напомня по техника на живописване за бразилските наивисти. Започнват да канят в дома си представители на местната художествена и творческа интелигенция. Като подарък от Исмаил Гюлджи получават картина с дарствен надпис. Десетте години, прекарани в Пакистан отлитат като миг и те се устремяват към своята нова месторабота, разположена на територията на Южна Корея.

Преместването от Средна Азия към Далечния Изток има и своите предимства. Семейството започва регулярно да посещава художествените изложби. На различни вернисажи, устройвани от куратори и галеристи, се среща с художници. Произведенията на Кай-Сонг Ли стават основа за корпоративния календар за 2011 година. Като познавачи те са приятно изненадани от местните живописни традиции и от това, колко силно е тяхното влияние върху съвременните местни художници. Съдбата обаче не ги оставя да „ръждясат“ на едно място и през 2013 новата им месторабота става Руската Федерация. Тук, като нова тяхна страст се очертават пътешествията – като се започне от Камчатка, мине се през Екатеринбург (това е бившият Свердловск) и се завърши с град Самара (която пък е бившият Куйбишев).

Голфът в Москва също се смята за спорта на политическия и икономически елит, така, че заниманията им с него продължават и тук. В Измайлово колекцията им се обогатява с няколко старинни ютии и вероятно биха спрели до тук. Напрегнатата работа и умората си казват думата – Юрген Кьониг търси отдих в продължителни разходки по Покровския булевард, който се превръща в негово любимо място, понеже през лятото тук е прохладно, има много зеленина и цветя. В неговия любим район за разходки живеят много художници и графици, писатели и поети, сценаристи и драматурзи – с една дума съвременната култура на Русия тук извира отвсякъде.

При една от поредните разходки забелязва младеж, който рисува – прави ловки живописни скици на старинните здания в този район

Заговаря се с него и разбира, че това е студент от Московският архитектурен институт (прочутият в цял свят МАРХИ) и неговите наброски са всъщност задача, която на следващият ден трябва да представи на своя преподавател. Работата му харесва и той решава да я купи. Пита студента за каква сума би я продал? Получава отговор: “За цената на материалите“. От този чистосърдечен отговор дори на „печения“ търговец му става неудобно и той формулира въпроса по друг начин „Дори художникът трябва да умее да печели от труда си.

Щом виждате интерес към вашето творчество, защо не се опитате да спечелите“? Студентът го поглежда и смутено пита „Може би сте готов да дадете пет хиляди рубли“? Уговарят се да се срещнат на следващия ден и студентът да донесе и други свои картини. В Института той разказва за тази срещата на своя преподавател, който му казва, че реално би трябвало да поиска две хилядарки. По думите на Кьониг той заплаща на студента десет хиляди рубли.

На учудения поглед на младежа отговаря „Платното и боите струват някъде към три хиляди. Аз ви плащам не само за работата, но и за удоволствието. (Ех, где и българските купувачи да имаха такова разбиране! – Ю.М.) За това удивително чувство, което възниква у мен, когато гледам картината. Това е моята любима улица. Така че изхарчете останалите седем бона за свое удоволствие“. Младият талант остана доволен от този развой на събитията и дори ми подписа картината. В интерес на истината, от обратната страна. „Все пак, аз искам да стана архитект, а не художник“ – поясни решението си той. Аз обаче – продължава Кьониг – съм уверен, че той ще се заеме сериозно с маслената живопис. Ето, след този разговор, в моята колекция се появи първата руска картина“.

Наред с постоянното увлечение продължават и вариращите

Кьониг започва да се учи да свири на саксофон. Отдавна мечтае за това, но все отлага. Последната капка, която прелива в твърдо решение, става посещението на операта „Дон Карлос“, която той гледа на сцената на „Болшой театър“. Именно в този момент го осенява, че мечтата е време да се осъществи. Уверен е, че по този начин за себе си той реализира онова, което англичаните наричат life-work (нещо, любимо за цял живот), което е така необходимо и на всеки един от нас. (Превод и адаптация: д-р Ю. Митев, изкуствовед)