Най-важните за киното са качествените зрители

Този човек е една от малкото живи легенди в киносредите на Петата република. Тиери Фремо в продължение на 10 г. е бизсменен директор на Кинофестивала в Кан, като същевременно е и директор на Френския киноинститут „Братя Люмиер“, разположен в гр. Лион – родното място на братята Люмиер. Неговият дебют като режисьор е лентата „Люмиерите!“. С нея той се представя пред взискаталната световна публика като любител на киното и човек, който се занимава с неговото научно изучаване, съхраняване и архивиране. Този филм във възможно най-достъпна форма запознава публиката с изследванията, които прави Фремо за да изучи техния живот и развитието на кинематографа от създаването му до наши дни.

Това интервю, дадено пред журналистите от „Известия“, го представя пред нас като персона, познаваща в подробности връзката между дълбоката история на киното и развитието му през днешния ден. Този човек носи град Лион, ако може така да се каже, в кръвта си. Израства в работническия квартал на Лион, който е забележителен с кварталния футболен отбор. През 1983 г. създателят на сп. „Позитив“ (Positif) Бернар Шардер го кани на работа в Института „Братя Люмиер“. Фрема става програмен директор на института заедно с неговия основател – режисьорът Бертран Таверние. През 1999 г. Фремо отказва да застане начело на Френската национална филмотека. През 2001 г. едновременно поема двойна  функция – директор на института в Лион и оценител на филми за фестивала в Кан, а през 2007 г. негов директор както на художествената, така и на административната му част.

Директорът на Кинофестивала в Кан и Института “Братя Люмиер” Тиери Фремо (Thierry Frémaux)

            Въпрос (В). Как съумявате толкова сполучливо да съчетавате тези две длъжности – директор едновременно на Кинофестивала в Кан и на Института „Братя Люмиер“ в Лион?

            Тиери Фремо (ТФ). В Кан аз работя с най-съвременното изкуство, а в Лион – с това, което е вече историческо наследство и държавна собственост. Струва ми се, че онези хора, които правят подбора на филмите за Кан, ще им бъде от полза редовно да се потапят в класическото кино. Затова преди няколко години аз създадох програмата „Класиката на Кан“. След това нейни аналози се появиха във Венеция и на други фестивали. В определен смисъл това е продължение на моята работа в Лион – работата на историк на киното и „синематекар“ (аналог на „библиотекар“ – бел. моя Ю.М.). Тук причислявам и моята работа над филма, в който се опитвам да дам оценка на братята Люмиер тка, сякаш техните филми са се появили днес.

                 В. Какво е за интелектуалец като вас да живее в Лион, а не в Париж?

            ТФ. Това ми придава някаква особена идентичност, възможно – даже сила, а също така влияе на вкусовите ми предпочитания. Аз в някакъв смисъл се намирам в особено привигилировано положение като директор на две такива институции. Когато съумееш правилно да ги използваш, това дава определена свобода. Разбира се, обстоятелството, че работиш на улица, която се нарича „Първият филм“, фактически в родния дом на братя Люмиер, за мен като човек, който обожава киното, е голяма чест.

            В. Създава се впечатление, че около 1968 г. интересът към кинонаследството на братя Люмиер се засилва. Годар представя огромния монолог на Жан-Пиер за братя Люмиер и Мелиес във филма „Китайката“, а Ромер снима документалния филм „Луи Люмиер“. Какво мислите вие за това?

            ТФ. Филмът на Ромер беше телевизионен и не го показваха по кината. Но това наистина бе първият факт на мащабно показване на филмите на Люмиер. Не мога да кажа, че към 1969 г към братята Люмиер възниква всеобщ интерес. Във Франция това се случи през 1995 г., когато празнувахме 100-годишнината на киното. В Лион този интерес бе не само от страна на Института, но и от страната на независими изследователи и художници. Много отдавна, във времената, когато аз сам работех в института като доброволен помощник (волонтер), разбрах, че преди всичко трябва да гледаме техните филми. Брататя са не само откриватели на киното, но и режисьори на филми.

Институтът „Братя Люмиер“ се познава отдалеч по оригиналния си покрив. Фото от сайта на института

              В. В своя филм вие спорите с традициите, възникнали при изследването на делото на братя Люмиер?

            ТФ. Не, аз сам помогнах за това филмът на Ромер отново да бъде показан, но в анализа и във филма „Люмиерите!“ – всичко е по мой собствен текст, като работата по него започнах преди 20 години, преди да съм видял филма на Ромер.

            В. Вие анализирате граматиката на киното – движение на камерата, дълбочина на кадъра и други способи, изобретени от братя Люмиер заедно с киното. Точно като Анри Ланглоа в този филм?

            ТФ. Да, но аз не искам да давам интервю за филма на Ромер, това мен не ме интересува. Аз пуснах филма като бонус към едно от нашите DVD. Но аз не сравнявам себе си нито с Ланглоа, нито с Ромер, а също не искам да говоря за тях. Именно заради такива въпроси днес във Франция, когато стане дума за кино, се връщаме към едни и същи имена.

              В. Защо от всички композитори, които са съвременници на Люмиер вие избрахте Сен-Санс?

            ТФ. Тъй като това е музиката, в която се съчетават класицизмът и модернизмът. Тя прекрасно звучи редом с филмите на Люмиер, придава, както ми се струва, определен дух на френската култура. Преди всичко, както вие отбелязахте, Сен-Санс е съвременник на двамата братя, неговата музика води до въпроса, който е подробно изследван от специалистите за това, какви са били отношенията между филмите на братя Люмиер и съвременното им изкуство – фотография, живопис, музика. Нямаме точни сведения защото липсват архиви. Нужно е да се правят предположения, да се изграждат хипотези. Аз се заех именно с това.

Колекциата на института включва оригинални машини и механизми от зората на кинематографията. Фото от сайта на института

            В. Значи в определен смисъл във вашия филм има измислици.

            ТФ. Разбира се.

            В. Разказвачът препредава вашият собствен опит от гледането на техните филми?

            ТФ. На мен често ми се налагаше да представям филмите на Люмиер на живо. Правил съм това дори в Москва по покана на Андрей Кончаловски. Когато започнах работа над филма, това беше съвсем друг вид дейност, нужно беше да се намери подходящата интонация – едновременно педагогична и в същото време поетична. Исках да се разположа между тези два полюса.

            В. Защо на финала вие доверихте римейка на „Излизането на работниците от фабриката“ на Мартин Скорсезе?

            ТФ. В Лион съществува традиция всяка година да каним някой известен режисьор да направи римейк на мястото на снимане на оригиналния филм. Свои версии вече са представяли Куентин Тарантино, Майкъл Чимино, Катрин Деньов, Пак Чханук, Паоло Сорентино, Педро Алмодовар.

            В. Тези филми не бяха ли показани в Париж на изложбата в „Гран пале“?

            ТФ. Да, точно така. Но Скорсезе там не го показахме. Аз искам да дам дължимото на всичко, което ние правим в Лион, и поканих истинска знаменитост. Получи се „пост скрептум“, където се римуваха първият и последният кадър от филма – работник в едър план.

            В. Видяхме няколко ваши фотографии в спортното списание „Екип“. Вие негов редовен читател ли сте?

            ТФ. Да, и това също не е прието в интелектуалните среди. Сред тях винаги се счита, че е неприлично да обичаш спорта. А в Института „Люмиер“ – обратно, специално измислихме фестивал на киното и фотографията и го нарекохме „Спорт, литература и кино“ за да открием границите между тези три категории.

            В. Ролан Барт като че ли е обичал бокса, Серж Дане е бил голям любител на тениса. Прилича по-скоро на традиция.

            ТФ. По-рано това наистина беше традиция. Дане действително стана пример, който сякаш даде разрешение за това увлечение. Що се отнася до мен аз сериозно се занимавам с джудо и колоездене. Във филма има много аналогии между спорта и киното, които се раждат почти едновременно – имам предвид професионалния спорт. Олимпийските игри са били създадени от Пиер дьо Кубертен през 1897, а киното – 1895 година.

              В. Запазва ли днес киното тази популярност, която има спортът?

            ТФ. Да, затова е нужно да има творци и филми, но също и кинозали, където възникват общността и истинското колективно преживяване. Струва ми се, че това е вярно и днес. В Кан тази година се проведе голяма дискусия около Netflix (на фестивала бяха допуснати филми, чиито продуцент и правообладател е компанията Netflix, която ги пуска онлайн в Интернт, без да ги предоставя на киноразпространителите, ред.бел.). Когато защитавам Netflix аз всъщност защитавам правата на творците на филми. Популярността на киното зависи от различни фактори и условия, качествата на киносалоните, качествата на режисьорите, качествата на кинозвездите и сценариите, но също така и от качеството на зрителите.

                В. Имате предпочитано спортно списание, а кое е любимото ви филмово списание или кинокритик?

            ТФ. Днес аз съм в критични отношения с кинопресата. Извън Франция има списания, които чета с удоволствие, но не ми харесват маниерите, с които нашите франски списания защитават своята територия. Добрият кинокритик, според мен е този, който не се набива на очи. Този, който сполучи да ме развълнува. За мен е много трудно с интерес да чета „Монд“, „Либерасион“ или „Кайе дю синема“, защото предварително знам какво ще пише в тях.

            В. А от чуждестранните, кои ви харесват?

            ТФ. Харесвам американското списание Indie Wire. Ето – говорихме за спорт – има прекрасни списания за колоездене и за джудо – свободни, увлекателни, независими. Такива бих искал да видя и списанията за кино. Но засега няма такива.

            В. Във Франция днес твърде често сравняват списанието за футбол So Foot с това за кино – So Film.

           ТФ. Списанието So Film не е лошо. Във всеки случай в него може да прочетеш нещо ново. Има и такива филмови списания, които ми харесват – например „Трафик“ (Trafic – списание, основано от Серж Дане, което излиза и до днес – бел.ред.), където пишат за киното сериозно.

            В. Вие сте защитили дисертация са списание „Позитив“ (Positif). Защо избрахте точно него?

        ТФ. Историята на това списание е тясно свързана с историята на града, където то възникна. Аз бях студент в Лион и за мен това беше начин да изуча историята на града през историята на киното. Като млад се занимавах със социалната история на киното, но тогава никой не се интересуваше от подобна тема. Аз обаче бях уверен, че киното е феномен, който не е само художествен, икономически или медиен, но и социален

            В. Вие много интересно описвате съперничеството между филмовите списания  „Позитив“ и „Кайе дю синема“. Това е тема от миналото или все още има нещо фундаментално, което разделя френското кино и днес?

           ТФ. Не, такова ярко съперничество не може да продължава вечно, макар че понякога ми е много тъжно, че то завърши. Но миналото не е нужно да се имитира. Трябва да продължаваме да вървим напред.

            В. В книтага си „Официален подбор“ (Selection officielle) вие пишете, че най-добрият сайт за кино е imdb. Защо?

             ТФ. Струва ми се, че той е почти идеален, изключително разнообразен и не се ограничава само с това да бъде информационно-новинарски сайт. Хората, които работят в него предлагат свои рейтинги, конкурси и други неща. Освен това той е неутрален – нещо, което толкова ни липсва днес. На младия любител на киното не е нужно да му се казва „Прави, каквото правя аз“, а трябва да му се дава „оръжие“ за да действа самостоятелно. На „синемафилията“ (кинолюбителството) трябва да и се даде шанс, макар да няма гаранция, че опитът ще излезе сполучлив.

Серж Дане – големият любител на тениса и известен френски кинокритик от втората половина на ХХ век

            В. Как се измени днес ролята на музея? Победилият тази година на фестивала филм „Квадрат“, макар и частично, засяга тази тема. Има ли стремеж понятията музей и фестивал да се разберат помежду си?

            ТФ. През лятото аз винаги посещавам изложби на живопис, фотография и съвременно изкуство, току-що се върнах от Венецианското биенале. Навярно уникалният опит е много важен. Днес, ако ви потрябват сведения за някоя картина може веднага да ги намерите в Интернет. Преди да се появи той, човек трябваше да отиде до местната библиотека, да намери подходящата книга и тогава да отиде в музея. По-рано, след като покажеха някой рядък филм, не беше възможно повече да бъде гледан, а днес това е много по-лесно. Навярно това трябва да ни зарадва. Но в същото време картината, която вие виждате в музея или книгата, която четете в библиотеката, ви дават съвсем друго чувство, оставят у вас съвсем друго впечатление, отколкото електронният файл. Това е вярно и за филма – да го гледаш на DVD не е същото, както да го гледаш в киносалона на голям екран или пък по време на кинофестивал.

            В. Чувствате ви се влиятелен човек? Способно ли е киното да промени нещо днес?

            ТФ. Киното може да измени света – най-малко, да го накара да се движи напред. Вим Вендерс, когато получи „Златната палма“, каза, че когато въздействаме на образите, ние променяме картината на света.

(превод и адаптация д-р Ю. Митев)