Зловещи и съблазнителни: как се е появил митът за съществуването на русалките
Кой не е чувал за „Малката русалка“ – завладяващата приказка на Ханс Кристиан Андерсен, в която русалката се изправя в битка срещу злото, за да може накрая да заживее щастливо като човешко създание. С малката подробност, че това е прочутата версия на Дисни. В историята на Андерсен малката русалка преживява ужасна болка и с разбито сърце се превръща в морска пяна.
Извървявайки дълъг път, образът на русалката отдавна вълнува хората. Днес митологията за неразгаданото човекоподобно морско същество е пуснала дълбоки корени в масовата култура. Морската сирена ни гледа дори от картонената чаша с кафе от Starbucks. Но отношенията между хората и русалките не винаги били романтични. В миналото морските сирени били свързвани с гибелта на мореплаватели, подмамени в дълбините на океана. Корабите им били изпращани в окото на бурята, само ако посмеели да не се поддадат на хипнотичното обаяние и глас на русалките.
Защо представите ни за морските сирени са толкова объркващи? От къде идва легендата за русалките?
Дали свързана с древни богове или романтични приказки, историята за тези загадъчни създания е доста противоречива.
Според изследователите на митологията за русалките преди около четири хиляди години съществувал мъж с рибена опашка. Това бил акадският бог Еа (Енки), чиято долна част на тялото представлявала опашка на риба, а горната – човешки торс. Той бил от онези богове, които дарили човечеството с изкуство и наука, докато водел вечната битка със злото. Тъй като бил свързван с дъжда и водата, бил и предводител на всички онези, грижещи се за чистотата. В древногръцката култура Еа бил познат като Посейдон, а в римската – като Нептун.
Най-ранната русалоподобна фигура е позната от изображението на сирийската богиня Атаргатис, която се грижела за плодородието и благоденствието. От кръста нагоре тя била човек, а в долната част на тялото си – риба.
В своето природонаучно съчинение „Естествена история“ великият римски учен Плини Старий споменал за нереидите – нимфи с тела наполовина човеци – наполовина риби, но човешката им кожа била покрита с люспи
Ученият отбелязал, че пратеникът на Галия доставил писмо до император Август, с което го информирал, че мъртвите тела на много нимфи били открити на морския бряг. Самият Плини употребява термина „морски мъже“, които с падането на нощта се покатерват на палубите на корабите и сядайки върху едната страна на кораба, той потъвал надолу във водата.
Тези страховити предания отекнали в гръцката митология, която описвала морските сирени като красиви жени, наполовина птици или русалки. Неустоимите им песни и божествени гласове обричали на смърт моряците – нещо за което самият Одисей бил наясно. Той заръчал на своя екипаж да го завържат за мачтата, за да се спаси, докато корабът преминавал край острова на сирените, а в този момент моряците трябвало да запушат ушите си с восък.
Така русалките нахлули в европейската митология като сложни персонажи
Понякога били рисувани като красиви и съблазнителни девици, жадувани от самотните моряци. Друг път били изобразявани като чудовищни същества, завличащи човеците в дълбините на океана. Независимо от светлината, с която били представяни, те заели сериозно място в наследството на Средновековието, що се отнася до мореплаването.
През XVI век картографът Улаф Магнус, създател на Морската карта (най-ранната карта на Скандинавието) бил обсебен от морски чудовища, обитаващи Скандинавието. Той отбелязал, че рибарите вярвали, че ако в мрежите ти попадне русалка и не я пуснеш на мига, хората щели да бъдат връхлетяни от невиждани бедствия и нещастия. Затова злочестият улов на русалка бил смятан за лош късмет, с който никой не искал да се среща.
Някои истории за русалки не били толкова страшни. Според легенда през 1430 година в Нидерландия по време на буря дигите на град Едам се скъсали и момичета с лодка се натъкнали на русалка, попаднала в плен на гъстите кални води. Хората я занесли вкъщи и я облякли в женски дрехи, което показвало, че я възприемали като жена. Тя така и не успяла да се научи да говори и останала няма.
В древните времена хората вярвали, че там някъде дълбоко в морето съществували морските версии на всички същества, обитаващи сушата
Разбира се, човекът не бил изключение. И докато нашите морски събратя били нимфите, съществували хора, които вярвали, че там някъде надълбоко под водата живеели техните морски близнаци.
В средата на XVI век френският зоолог Гийом Ронделе споменал за „морски монах“ с човешко лице, без коса и с подобие на монашеска качулка, покриваща раменете му. Вместо долни крайници, съществото разполагало с опашка. Когато „морският монах“ бил показан на полския крал, той проявил благоволение и го пуснал в морето на свобода.
Но с идването на времето на Великите географски открития образите на нимфите окончателно завладели Европа
Настанала ерата на големите пътешествия с кораби. През 1493 година по време на своята експедиция Христофор Колумб искал да види със собствените си очи русалка, за която се смятало, че се намирала край бреговете на днешната Доминиканска република. Великият мореплавател написал в своя дневник: „Денят, в който Адмиралът се беше отправил към Рио дел Оро, каза, че е видял три сирени, които излезли на повърхността на водата, но не били толкова красиви, както били рисувани и някак си лицата им били мъжки“. И после се заловили с покоряване на континента.
Всъщност най-вероятно ставало въпрос не за русалки, а за морски крави или дюгони – екзотични животни, на които се натъквали пътешествениците от цял свят чак до края на XIX век. В крайна сметка това били истинските морски сирени, които след досега си с хищници като човеците, не успели да оцелеят.
Дълбоко залегнали във вярванията на съвременните западни общества, митовете за русалките продължават да гъделичкат въображението не само на мореплавателите, но и на разказвачите на истории в киното. Да мечтаеш да срещнеш русалка не вреди, а и понякога може да ти донесе Оскар – поне в случая на Том Ханкс, който беше спасен от русалка във филма „Плясък“.
