“Дюнкерк” – часовник или филм: Кристофър Нолан режисира филм, който работи като часовник
В началото този филм е странен – неговите главни герои протагонисти са необикновени – наричат се седмица, ден, час, минута, секунда. Киножурналистите от цял свят считат, че това е филм, където главното действащо лице на драматургията е монтажът. Даже „ура“ хуманистичният двоен и политкоректен патос тук остава на заден план, ако въобще се появи някъде.
В съвременните западни блокбъстъри масовите сцени най-често и за по-евтино се довършват с компютърни програми. В този филм режисьорът Нолан не допуска подобни действия.
Въвеждащите сцени са три
Седмицата започва сред пясъчните дюни на плажа близо до френският град Дюнкерк. Там, обкръжени от нациската армия през месец май 1940 г., се намират 400 000 британски войника.
Денят започва на анонимно пристанище на противоположния бряг на Ламанша. От него отплува отплува търговски кораб, който става един от многото, които идват за да помогнат на британските войници.
Часът е този, когато в небето над пролива, разделящ Англия от континента троица британски пилоти – водачи на „спитфайери“, след като си сверяват часовниците и запасите от гориво, се отправят за да могат да прикрият евакуацията на войниците. Предполага се, че в тази операция, с цел да я провалят, ще участват немски самолети бомбардировачи.
На финала английските авиатори трябва да е воюват едновременно и точно в уречената минута. Секудните през целия филм свистят като куршуми над главите на зрителите.
Смъртта е навсякъде, но врагът, както и висшето военно ръководство на воюващите страни, на екрана остават невидими
Нолан, не само като опитен, но и като талантлив режисьор, оставя зад кадър въпроса защо са били приети едни или други стратегически решения. Без особено напрежение на мисълта е ясно, че 338 000 човека не са били обезпечени от британското правителство под ръководството на Чърчил. Той предпочита да не рискува съдбата на ескадрените миноносци, а да ги запази за защитата на английското крайбрежие.
Както е прието за военен филм, героизъм има, но той житейски правилно и разбираемо е уравновесен от инстинкта за самосъхранение
Мимоходом ще отбележим, че в това е разликата (най-често) между съветските (някога), руски (сега) и западни филми. За да няма прекаляване в една или друга страна Нолан сякаш мери нешата със златарски везни. Разговорите също са сведени до „санитарния минимум“, но всичко, което трябва да се чуе, макар и през грохота на сраженията, се чува много ясно. Например това – да останеш жив на война си е вече победа.
Както на специалистите, така и на зрителите им е пределно ясно, че Нолан здраво се опира на постиженията в тази област на своите предшественици и е интимно запознат с кинокласиката – „Нетърпимост“ на Дейвид У. Грифит, „Алчност“ на Щрогхайм, „Изгревът на слънцето“ на Мурнау. Фактът пък, че през 2010 г. се отказва от съвременните форми на записи и снима на 70 мм кинолента, говори, че е един от малцината смелчаци, които го правят – „Дюнкерк“ е третият такъв случай. Другите два са „Майсторите“ на Пол Андерсън и „Омразната осморка“ на Тарантино.
Характерно за Нолан е това – как изгражда характерите на персонажите – крупни щрихи, малко думи, подбрани диалози, и много действие – онова, което наричаме „екшън“ – героите бягат, тежко и задъхано дишат, здраво стиснали челюсти натискат спусъка на картечницата. Що се отнася до работата на каскадьори и пиротехници – и тук всичко е на висота и покрива нелеките сценарни изисквания. Режисьорът отделя двама необстреляни млади войника, след това още един се присъединява към тях, и те дават индивидуалното в масовката.
Главните герои се рагръщат в епизодични роли – нещо, в което Нолан точно превъзхожда своите колеги-предшественици, а голяма част от персонажоите са морално противоречиви, но именно в това вай-добре се проявява жестокостта на войната, тъй като за Нолан показването на психологическите ексцесии в трудни условия е като златото за бижутера. Хората заедно с тиктакането на часовника са алегорията на това, че човекът е само бурмичка с сложния механизъм на войната, но все още не е езмислен тъкъв механизъм, който да работи без тези болтчета и винтчета.
Феновете на киното добре познават любимите похвати, които използва Нолан затова и тук вниманието им е концентрирано, върху това, към което се насочва Нолан – погледът на човека – под водата, над водата, на сушата, във въздуха
Човешкият поглед под режисурата на Нолан е еднакво значим. Ноланд като че ли намира и своеобразната златна схема „небе, море, суша, небе, море“ но тя е непрекъснато обогатявана и разнообразява като от общите планове, така и от ракурсите, които са специално търсени от режисьора и оператора.
Пиротехниците и каскадьорите блестящо се справят със сценарните трудности при създаване на морските и въздушни битки
За киното като екипна работа на може да не отбележим че зад камерата стои видният оператор Хойте ван Хойтема, с когото Нолан се труди заедно в „Интерстелар“. Двамата и допадат защото силно обичат кинолентата, натурните снимки и каскадите на живо, а не електронната матрица и цифровите ефекти.
За нас като зрители е много важно да видим и това, че в „Дюнкерк“ няма „захаросана“ естетизация на войната, кръвта и скръбта, както няма и шокиращи физиологически подробности, които водят до вторична виктимизацишя на жертвите. Няма и снимане в забавен каданс, но най-запомнящи си остават сцените, в които времето е спряло, тиктакатено на часовника не се чува, а механизмът като че ли е престанал да работи.
