Джото – родоначалник на италианския Ренесанс
Много малко се знае за биографичните подробности от живота на Джото ди Бондоне. Смята се, че той е син на селянин, роден в Мугело – планински район на север от Флоренция. Според някои историци семейството му има известни връзки с фамилията Медичи, която по-късно ще се превърне в синоним за власт в града. За родно място на Джото се смята малка къща в селцето Викио, а макар и да не е напълно потвърдена датата на неговото раждане е 1277 г. Това предложение идва от писателя и художника Джорджо Вазари, който разказва за Джото във влиятелния си текст от 1550 г. Животът на най-великите живописци, скулптори и архитекти. Други източници обаче предполагат, че Джото е роден през 1267 г., което изглежда по-вероятно, съдейки по усещането за зрялост и опит в някои от ранните му творби.
Градските легенди разказват, че още като дете Джото обичал да рисува върху камък овцете и козите, за които се грижел
Вероятно подобно поведение не било особено често срещано и в района на селото му започнало да се говори за момчето, което пресъздава животните, за които се грижи, особено реалистично и красиво. Информацията достигнала дори до самия Чимабуе (Чени ди Пепо Чимабуе известен също и като Бенчивиени до Пепи или на съвременен италиански Бенвенуто ди Джузепе е флорентински художник и автор на мозайки, последният велик художник рисуващ във византийски стил, който доминирал в Италия през средните векове.), който се натъкнал на скица на момчето и бил толкова впечатлен, че веднага взел младия Джото като чирак.
Когато и да е било истинското начало на професионалните им отношения, то най-вероятно Джото е бил чирак на Чимабу от около 10-годишна възраст, когато е започнал активно да изучава техниките на изобразителното изкуство. Смята се, че Джото е пътувал до Рим с по-възрастния художник, преди да го придружи до Асизи, където на Чимабуе е било възложена задача да изрисува местна църква в памет на св. Франциск.
Някъде около 1290 г. Джото се оженил за местна дама на име Ричевута ди Лапо дел Пела, по-известна като „Сиута“, с която имал редица деца. Приблизително по същото време като брака си с Сиута, Чимабуе напуснал Асизи, за да започне работа по други проекти, а Джото поел работата му. Въпреки че Чимабуе бил учител на Джото, ученикът скоро задминал своя преподавател и умението му е признато още приживе от съвременници като поета Данте Алигери, който разказва за изключителните му умения в своята световноизвестна творба “Божествена комедия”.
Между 1290 и 1295 г. Джото завършва първите си значими произведения в Асизи, където постига редица значителни живописни постижения, които привличат сериозно внимание
Работата му се разглежда като значителен успех и му е възложено да създаде допълнителен цикъл стенописи за няколко местни църкви. След сравнително продължителен престой в Асизи, Джото започва често да пътува градовете-държави в Италия. Модел на работа, който ще бележи цялата му кариера. Джото създава специални работилници в много от местата, на които работи, и където много млади художници започват да подражават на стила му, а впоследствие развиват и успешна собствена кариера.
В края на века Джото пътува до Флоренция, Римини и вероятно Рим. След това прекарва около три години в Падуа, където работи върху една от най-пълните си и най-известни творби. По време на престоя си в Падуа Джото може би се е срещнал с поета Данте, който е бил изселен там от Флоренция. През десетилетието между 1305 и 1315 г. Джото изглежда е пътувал няколко пъти между Флоренция и Рим, където работи върху някои от най-важните и ключови за държавите и Църквата проекти.
В началото на 1300 г. седалището на Папата не било Рим, а Авиньон, Франция. Кардиналите в Рим активно се борели центърът на Католическата вяра да бъде върнато в техния град и като част от тази стратегия възложили на Джото да създаде множество впечатляващия произведения на изкуството, включително мозайка за фасадата на старата базилика “Свети Петър” (от която са останали само фрагменти) – най-значимата църква в Рим. Много кардинали изрази увереността си, че папата в крайна сметка ще се завърне в Рим и тяхно задължение било да издигнат духовното (и политическо, разбира се) значение на града си, с което да мотивират папата да управлява Католическия свят от Вечния град. В тази игра роля имал и самият Джото, който към онези години вече бил художник със значителна биография, опит и репутация. Инвестирането в най-добрите художници било част от политическата стратегия на римските кардинали.
В този период Джоро е буквално заспивам от предложения за работа и не спира да създава произведения, които са поръчани и заплатени от Ватикана
През 1328 г. Джото е поканен от Робер Мъдри – краля на Неапол, в своите владения . Възможно е той да е бил “препоръчан” на владетелят на Неапол от семейство Барди, за които наскоро той бил завърши поредица от стенописи за семейния параклис в църквата Санта Кроче. Междувременно в Неапол Джото се превърнал в придворен художник, което означава, че се е отказал от по-несигурния начин на живот, който до този момент характеризирал кариерата му. Джото получил сериозна заплата и стипендия за материали, а през 1330 г. Робер Мъдри го нарекъл „familiis“, което означава, че той се превърнал в част от кралското семейство. За съжаление, почти нищо от работата му от този период не е оцеляла. Фрагмент от стенопис, изобразяващ Оплакването на Христос в църквата на Санта Киара. Съществуват и няколко произведения в местни храмове, които носят неговия подпис, но повечето историци приписват тези произведения на ученици от Джото.
След престоя си в Неапол, Джото останал за кратко в Болоня, където работил върху стенописите на местни църкви, както и замъка на тогавашния владетел на града
Времето и историята също са безцеремонни по отношение на съдбата на произведенията му, които не оцеляват до наше време. През 1334 г. Джото се завръща във Флоренция. Тук той е назначен за ръководител на общинските строителни работи и ръководител на катедралната гилдия на масоните. Той ръководел работата върху всички произведения на изкуството при построяването на катедралата във Флоренция, а неговият собствен принос бил дизайнът на камбанария. Новата църква, чиято работа е започнала в края на 13 век, била строена по модела на църквата на Санта Репарата от 7 век, но нямало да бъде завършена в продължение на още цели 200 години. В знак на уважение и почти, великият майстор Джото е погребан в Санта Репарата за сметка на града след смъртта му на 8 януари 1337 г.
Влиянието на Джото върху развитието на италианския Ренесанс и съответно върху голяма част от историята на европейското изкуство е значително
Признат по свое време като майстор от поети и мислители като Данте и Бокачо, Джото развил специфичен стил в изобразителното пространство, а търсенето на безпрецедентна степен на реализъм щяло да вдъхнови и други ранни ключови за развитието на Ренесанса фигури във Флоренция. Неговото влияние може да се види в скулптурната революция, предизвикана от фигури като Лоренцо Гиберти и Донатело през първото десетилетие на 1400-те, докато неговото наследство в изобразителното изкуство може да бъде разпознато и в картините на младия Мазачо около 1420 година.
Влиянието на Джото идва най-вече от първоначалните му стъпки, които развиват Ренесансовия хуманизъм
Той включва изпълнен с любопитство поглед към света на Античността и законите на изкуството на Древна Гърция и Древен Рим. В творчеството на Джото това може да се види в интереса му към изобразяването на човешките емоции и в специфичното моделиране на човешката фигура, както и в способността му да преодолее дистанцията между библейските герои и обикновените хора. Хуманизмът може да се намери и в интереса на Джото към архитектурата, пропорцията, перспективата и дори инженерството. Това са изключително важни елементи от по-късните развития на ренесансовата хуманистична мисъл и изкуство, в които Човекът се превръща в централна за изобразителното изкуство фигура.
Прави впечатление, че съществува значителна времева пропаст между ранната новаторска работа на Джото около 1300 г. и голямата революция в изкуството, която започва около век по-късно. Това вероятно е така, защото годините между смъртта на Джото и началото на XV век са белязани от чума и икономически спад. Епидемията от чума от 1348 г. отнема живота на огромна част от жителите на Флоренция, както и на градове като Сиена, които преди това имали бурно художествено движение, което така и не се възстановило. Едва когато се завърнали стабилността и просперитета на Флоренция в началото на 1400 г. постиженията на Джото можели да бъдат оценени в пълния им блясък.
